Точно преди двайсет години – през декември 2001, Вила Тугендхат е включена в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Сега тя функционира като музей, който привлича любители на изкуството, дизайна и архитектурата от цял свят. Но дали освен един от най-интересните проекти на Лудвиг Мис ван дер Рое, вила Тугендхат успешно е била и онова, за което всъщност е създадена – дом за семейство с две малки деца? Днес ние преоткриваме смисъла на баналната фраза „моят дом е моята крепост” и все по-ясно съзнаваме колко е важно пространството, което обитаваме, да ни обгръща като сигурна прегръдка. Въпросът „Може ли някой да живее във вила Тугендхат?” сега звучи значително по-различно, отколкото през 1931 г., когато той е зададен за първи път в статия на критика Джъстис Биър, посветена на една от най-известните частни постройки в света.
Вила Тугендхат е специално поръчана от Фриц Тугендхат и съпругата му Грете на Лудвиг Мис ван дер Рое, който, впечатлен от земята, предвидена за строежа и прекрасната гледка към статара част на Бърно, приема да създаде проект за новаторска постройка. Наследници на богати търговски фамилии, семейство Тугендхат мечтаят за модерен дом с изчистени, прости форми, различен от детските им спомени за стаи, препълнени с вещи и текстил. Работата с архитект като Мис не е никак лесна – той има редица условия и е непреклонен по отношение на плана, материалите и обзавеждането. Строежът започва през 1928 година и завършва през декември 1930 година, когато семейството се нанася в новия си дом в Чехословакия. Вилата представлява истинско „тотално произведение на изкуството”, в което всичко – градината, архитектурата и мебелите – е създадено по идея на Мис и неговия екип. Известната максима на архитекта „малкото е повече” определя цялостното излъчване на постройката, в която има големи пространства без ограниченията на носещите стени, много светлина и никаква друга декорация, освен присъствието на луксозни материали като оникс и различни екзотични и скъпи видове дърво. Сградата се превръща в емблема на модернизма и функционализма в архитектурата.
В едно свое есе от същото време Валтер Бенямин определя новите постройки от стомана и стъкло като „врагове на тайните и вещите”, като „пророци на новата бедност”. Пренаселените интериори от XIX век са вече в миналото и съвременните архитекти работят в другата крайност, като създават стаи, в които е трудно да оставиш следи. Много е писано за вила Тугендхат, но малко се коментира колко трудно е било в действителност богатата двойка да спазва условията, недвусмислено наложени от Мис ван дер Рое. Не е било възможно внасянето на никакви наследствени семейни мебели и предмети с антикварна стойност в къщата, както и поставянето на картини, фотографски портрети или сувенири, донесени от екзотичните им пътувания. Животът на едно младо семейство, според разбиранията на самия Мис, е освободен от сантименталност, от доказателства за принадлежност към определено родословно дърво, от демонстрация на индивидуалност и личен почерк. Грете и Фриц Тугендхат неведнъж защитават дома си и неговия създател в интервюта и статии в пресата, описвайки преимуществата на уникалната архитектура. В средата на 30-те години Фритц, който е запален фотолюбител, прави поредица от семейни фотографии, които показват как протича животът в къщата. Може би тези кадри е трябвало да докажат на критиците, че истината остава скрита? Успяват ли в действителност? От тях става ясно, че Фриц Тугендхат не работи на бюрото, проектирано специално за него от Мис – то изглежда така, сякаш никога не е използвано, съпругата му няма лично място за четене, а децата се хранят в собствената си стая, заедно с бавачката си, където храната им се изпраща по асансьор от долния етаж. Въпросът дали вила Тугендхат отговаря на функционалните изисквания на семейството, за което е предназначена, вълнува специалистите още от завършването на проекта. За съжаление Грете и Фриц не разполагат с достатъчно време, за да опровергаят скептиците. През 1938 година те, заедно с децата си, напускат страната (тъй като са от еврейски произход) и заминават за Швейцария, а по-късно – за Венецуела. Семейство Тугендхат никога повече не се завръща в своята уникална, мечтана къща. Останала без собствениците си, през следващите десетилетия постройката преживява редица трансформации, но въпреки всичко оцелява в турболенцията на няколко исторически и политически сътресения. Във времето от 1939 г. до днес тя е превръщана в щаб на Гестапо, в конюшна, в частна школа за танци, в рехабилитационен център за деца, в къща за гости към правителството, в музей и в учебно-документален център.
През 2002 – една година след включването на постройката в списъка на ЮНЕСКО, немският художник и фотограф Дирк Брьомел представя своя проект „Вила Тугендхат” и отново поставя въпроса има ли „душа” известната постройка, която всички коментират като „паметник на културата” или „крайъгълен камък в модерната архитектура”. Брьомел копира „сандвич” от два кадъра – единият, в който може да бъде видян съвременният вид на вилата, заснета от самия него и другият – репродуциращ направените от Фриц Тугендхат семейни фотографии, запечатали ежедневните занимания на съпругата и децата му. Резултатът е колкото еститчески издържана, толкова и философски проникновена серия от образи, представяща тъжната и красива постройка не като музеен експонат, а като самотен и пуст дом, блед спомен за хармоничната връзка между външност и съдържание, някога съществували в неделима цялост. Изображенията са олицетворение на преживяванията на самата къща – някъде цветни, другаде черно-бели, повече или по-малко резки, видимо или невидимо обитавани от силуетите на семейството. Има ли нещо по-подходящо от фотографията за подобен визуален разказ? Тя най-добре ни показва временноста на всяка ситуация, неумолимото гаснене на момента, несигурността на човешкото съществуване и обратно, устойчивостта на онова, което оставяме след себе си. Три времена се плискат като вълни, затворени в рамките на изображенията – настоящето, времето на семейство Тугендхат и времето на фотографа. Изводът звучи особено актуално за нас сега – нищо не е точно такова, каквото си го представяме, защото реалността е многослойна и собствената ни гледна точка е само един от възможните ѝ пластове. Присъствието на всички пластове обаче е важно, иначе крайната картина няма да бъде достатъчно цветна, ясна и контрастна.
Вила Тугендхат, Бърно
Фотографии от Дирк Брьомел, 2002
Източник: http://www.dirk-broemmel.de/de/arbeiten/villa-tugendhat
