Това е джазът, разбира се. Припознава се от голяма част от американците като изживяване на времето в музициране, като форма на себеизразяване в комуникация, като професия или хоби. И ако се е случило така, че не свирят или пеят джаз, то те активно слушат всички негови направления от госпъл до contemporary и са изключително ориентирана публика. Джазът е социалното и културно общуване в САЩ.
Един от най-мащабните в света джаз фестивали се провежда в Рочестър, Ню Йорк. От сцената се чуха мнения, че е „най-добрият джаз фестивал в страната“, „Големият шлем“ на джаз фестивалите. И дори да е преувеличено казано, събитията по време на провеждането му бяха впечатляващи. В неговите издания са участвали Арета Франклин, Тони Бенет, Дейв Брубек, Нора Джоунс, Сони Ролинс, д-р Джон и др. елитни музиканти. Тази година фестивалът отбелязва 20-ото си издание. Продуциран е от Марк Айкона (изпълнителен директор) и Джон Нюджънт (артистичен директор). Стремежът към изграждане на общност чрез музиката те преформулират в мотото: „Не е важно само кого познаваш, а е важно кого не познаваш“.
Неотдавна 100-годишнината си отбеляза и една от най-елитните музикални академии в света – Истман скул оф Мюзик (Eastman School of Music), а именно Музикалният департамент при Университета на Рочестър, Ню Йорк, домакин на съществената част от програмата на джаз фестивала. Настанявайки се в залите на Истман скул, театрите наоколо и уличното пространство, от 23 юни до 1 юли – джазът в продължение на 9 дни, както можеше да се очаква, завладя централната част на града: на 19 сцени, в над 300 джаз срещи, с участието на около 1800 музиканти, с пет джаз уъркшопа по различни инструменти и със 100 безплатни концерта за публика, неизкушена от големите и скъпи имена в програмата, но която поема от тази толкова знакова американска звукова атмосфера.
Неведнъж съм се спирала на изключителното значение на фестивалите не само като артистично събитие и акт на културния мениджмънт, но и като „архитектурна“, „урбанистична“, социална, образователна задача, защо не и на общественото здраве, на духовното оцеляване и пр. интегрални страни на живота. Ако все пак направим сравнение с други форуми от подобен мащаб, то за джаз фестивала в Рочестър, Ню Йорк, може да се каже следното: широкообхватен в различните направления на джаза, във форми от споделяне на опит и импровизирано музициране, Jam Sessions, от клубни концерти през street jazz и до джаз легендите на големите сцени; с високо ниво на изпълнители от млади и перспективни до лидери ветерани. Всичко това е достъпно свободно или по абонаментна схема. Доброволческото участие е широко застъпено, както и в много други сфери в САЩ.
Бих започнала с впечатляващите участия на хедлайнърите. Централни в програмата на фестивала бяха спектаклите в Кодак хол (Kodak Hall, с над 2300 места) на Истман скул от 20 ч. на невероятни джаз и блус изпълнители на средна възраст около 70-те: забележителния Пат Матини с песните от последния си албум Side-Eye NYC, „вечната блус машина“ Кеб’ Мо’ и блус изпълнителката Бони Райт, с чиято музика моето поколение е израснало. За съжаление, легендарната 92-годишна Омара Портуондо отмени участието си. Преди тези концерти публиката ежедневно подгряваше на десетина концертни и клубни джаз сцени и още толкова на свободни външни сцени в охранявани пространства. Стъпаловидното подреждане на началния час на концертите и тяхното повторение след 3 часа дава възможност публиката да премине през всички концерти, да усети всички стилове и изпълнители, като влиза и излиза от залите с предварително заплатен club pass.
В определен аспект джазът се оказа музиката на „старите“ не само сред звездите на сцената, но и сред публиката, в която преобладаващи бяха зрителите между 50 и 80 години. Вероятно не само свободното време и свободните средства са причина за това. „Старите“ се оказаха най-сериозните фенове, най-освободени в реакциите си, те бяха най-живата публика, гръмко аплодираха, заливаха залите с рев на одобрение, подсвиркваха с уста, танцуваха край редовете.
От цялата програма с над 300 събития и над 1800 участници, бих се ограничила с общите тенденции и с няколко акцента. На първо място, разбира се, споделям удоволствието си от общуването с Пат Матини, гостувал и в България през 2011. Рядко щастие са контактите с блестящ музикант като него, с невероятен усет за стил и форма в сложни мащабни парчета, с чуване, правене и разграничаване на множество детайли, със забележителна инвенция. Матини е впечатляващ като композитор, импровизатор и изпълнител. Той идва от фестивала в Равиния (преди джаз фестивала в Рочестър), заедно с пианиста Крис Фишман,възпитаник на Манхатън скул, и перкусиониста Джо Дайсън, завършил Музикалния колеж Бъркли. И след Рочестър Пат Матини продължава към друга знакова дестинация, джаз фестивала в Монтрьо. Всяко отделно парче беше различен разказ, невероятно владеещ вниманието, водещ въображението в постоянното преоткриване на себе си и в диалога с другите. При Матини посредничеството на стила, независимо какъв е той – прогресив, бибоп, фюжън, contemporary, етно (латино), американа, – отпада и остава съвършената музикална комуникация между публика и изпълнител. Той включи парче на 42-струнната си китара с невероятен вътрешен диалог; свири на усилена акустична китара, породи идеи, едновременно близки до фламенкото, едновременно далеч по-интересни и разнообразни. В последното парче показа, че владее и някои класически изразни средства: като скритото многогласие, типично преди всичко за друг тип музика. Не е случаен фактът, че има три златни диска, че е носител на 20 награди „Грами“ – единствен в света, а те са в 10 различни категории. Матини е класа. Показа също и свои парчета с допълнителни ударни инструменти, програмирани да свирят без изпълнител, познати и на българската публика от албума му „Orchestrion“. Матини „слуша“ музикалната тъкан отвътре, пристрастен е постоянно да я преоткрива и изнася на сцената щастието си от тази работа.
Кеб’ Мо’ беше другата джаз легенда. Петкратен носител на Грами, също забележителен музикант, майсторски увличащ публиката с китарата, хармониката и вокала, той притежава стил с различни тенденции в блуса: smooth-блус и американа с влияния на поп, рок, кънтри, каквато е прекрасната му песен Good To Be (Home Again). Той създаде невероятенконтакт с публиката с меко, но завладяващо присъствие, с непринудено и автентично поведение и преди всичко с майсторско владеене на стила. Чаровен, спокоен, увличащ, хармоничен. За себе си той казва: „Може да не съм най-добрият, но съм най-доброто си „аз“.
Бони Райт, както знаем, също се нарежда сред „блус динозаврите“ с над 50 години на сцената и сред отличените изпълнители: носителка е на 10 „Грами“ награди в различни категории. Певица, китаристка и изпълнителка на клавишни, обаятелна, темпераментна и динамична, тя владее блуса в неговите взаимодействия с рок, поп и кънтри.
Още един концерт оглуши голямата зала Кодак хол на Истман скул – в памет и с музиката на Чик Кърия, който на 12 юни щеше да навърши 82 години. А в редицата на носителите на „Грами“ Чик Кърия е начело с 23-те си приза. Биг бендът на Истман скул, дирижиран от Кристин Дженсън, канадска джаз саксофонистка със собствен концерт на фестивала, диригент на Националния джаз оркестър на Монреал и преподавател в Университета „МакГил“. В памет на джазмена като солисти се присъединиха и други участници във фестивала – Питър Джонстън, пиано и Томи Смит, тенор саксофон, музиканти от Кралската консерватория на Шотландия. Томи Смит е свирил с Чик Кърия, имал е неговата препоръка за участия с Гари Бъртън, записвал е десетки албуми. Свири фрий джаз, авангарден джаз и се присъединява към традицията на Джон Колтрейн. Гостувал е също в България преди години.
От младите музиканти бих споменала следните двама: Матю Уитакър, клавишни, и Самара Джой, вокал. Завладяващ е Матю Уитакър с импровизациите си и впечатлява с кариерата, която прави в своите 22 години. Роден с ретинопатия, незрящ, той отрано се посвещава на пианото и джаза; на 16 години издава първия си албум, свири в Карнеги хол, Линкълн център и Кенеди център, учи в Манхатън скул и в Джулиард скул. На концерта си съчетаваше пиано, киборд и орган, с великолепен стил, вдъхновен от Оскар Питърсън, на места и от Джордж Гершуин.
Двадесет и четири годишната Самара Джой вече е получила своята „Грами“ награда за най-добър млад изпълнител, а само 17-годишна печели наградата „Сара Вон“. Като почитателка на Сара Вон, на феноменалния ѝ по цвят, диапазон, суингиращи интонации и финес глас, бих казала, че за Самара Джой е голям успех наградата на конкурс дори само с името на Вон.
Носител на същата награда „Сара Вон“ от 2021 е и Габриел Каваса, солистка на един от концертите в първата вечер. Вероятно се е повлияла и от госпъла на Били Холидей, тъй като търсеше нейните бленди, но гласът ѝ е с различна теситура и по-лек като звук.
Към много интересните музиканти, смесващи стандарта с елементи на етноджаз бих споменала Ндудузо Макатини, пиано и вокал, от Южна Африка, много освободен и „минималистичен“ в стила си; Албино Мби, китара и вокал от Мозамбик и вокален дует OKAN с афрокубински елементи.
Сред дамите на клавирния джаз стандарт с носталгично мото участваха Деана Витковски с концерт посветен на Мери Лу Уилямс и Лора Дъбин трио, с концерт, посветен на Мариън МакПартлънд.
Допадна ми Триото Big Lazy (китара, бас, ударни) в стил американа, с елементи на джаз, блус, рок, сърф, с натрапчиви бас и мелодии. В тази линия стои и Luis Deniz Quartet, в който водещ беше саксофонистът Луис Дениз, със съвременен, меланхоличен, суингиращ звук.
Латино стилът на Диего Фигейредо, бразилски китарист, номиниран за „Грами“, със саксофониста Кен Пепловски запалиха публиката с импровизациите по стил, предложени и от самата публика. Фигейредо е известен на джаз сцената с майсторство, стил и темперамент.
Катрин Ръсел покори любителите на стандартния блус. Тя е отличена вече с няколко награди, сред които „Грами“, наградата на Френската джаз академия, на списание Билборд. Отделно от това е известен фактът, че тя следва „тласъка“ на известните си в джаза родители: пианиста Луис Ръсел, работил с Луис Армстронг, и бас китаристката Карлайн Рей, свирила с Мери Лу Уилямс, за която стана дума и по-горе.
По-различна и не толкова впечатляваща беше Татяна Ева-Мари, пееща на френски и английски, с предпочитания в кабаретния стил, шансона, стила на мелодичния джаз от 30-те или с „джипси“ саунд.
Сред ярките пианисти трябва да се споменат още двама, които водеха също майсторски класове – Дейвид Хазълтайн и Брус Барт в дует с Ери Ямамото. Хазълтайн е ценител на Чарли Паркър, свири на различни концерти като соло пианист и с квартет.
Конкурс на името на Мери Лу Уилямс печели пианистката Хелън Сънг – неби трябвало да бъде пропусната от програмата като соло пианист с деликатен и артикулиран звук, по класически изряден пианизъм и интерес към смесване на джаза с други жанрове.
Интересен стил показа пианистът Крисчън Сандс & трио: отличен пианист в съвременен стил, започнал от регтайма, наситен с много арпежи, суинг, бибоп, прогресив, фюжън и латино. В биографията си има участия с известни имена, сред които Уинтън Марсалис, Гари Бъртън, Бил Евънс, Луис Хейс, и на традиционните фестивали в Нюпорт, Монтрьо и Детройт.
Пианистът и композиторът Брус Хорнсби & Noisemakers е също със забележително присъствие в джаза – реализира продажби на албуми за над 10 милиона, сътрудничи с Бони Райт, Боб Дилън, Дон Хенли, отличен е с 13 награди „Грами“.
Впечатляващ бе и саксофонистът Хари Алън, представил се в трио състав, със забележителен вокал на перкусиониста.
Към цялата плеяда от личности могат да бъдат добавени още много участници от афиша на фестивала: съвременният стил на Рич Пери от триото Rich Perry & the Jon Ballantyne, норвежката фънк група Oddgeir Berg Trio, американският стил на квартет Corner House (цигулка, китара, виолончело, банджо), психеделичен рок и фънк на St Paul & the Broken Bones, блусът на Southside Johnny, фюжънът и фънкът на нюйоркската банда The Erez Aviram Ensemble. Към тях присъединяваме и всички останали изпълнители на откритите и закрити сцени: B.D.Lenz Group, Rich Thompson Trio “Generations”, Glen David Andrews, Houston Person & Eric Person “Person2Person”, Joona Toivanen Jazz & Fly Fishing, Cory Weeds Quartet, канадската певица Емили Клер Барлоу, вибрафонистката Diana Herold & оркестър Helium – напълно заслужили аплодисментите си.
Не могат да бъдат споменати всички участници. Но ще отбележа джем сешъните на домакините от Истмън скул Боб Снайдър, китара и Майк Котън, ударни – музиканти със спонтанност, лекота в диалога, в поемането и предаването на щафетата на импровизацията. С тях приключваше всеки фестивален ден, за да бъде той продължен на следващия ден от аматьорите на училищните оркестри. В резултат най-общото впечатление от джазфеста беше за активно „заговаряне“ на музикален език, приеман за „национален“, което е важно за самосъзнанието на американците; тази музика се поднася като знание, традиция, ценност и форма на възпитание, даваща своите плодове; публиката разбира тази музика, израства с нея, комуникира с изпълнителите и реагира много точно на стила и импровизациите. Зрителите чрез джазфеста намират още една форма да демонстрират някои типично местни черти – съпричастност, контакт и развлечение в общ духовен ареал.
