За великите „детайли“ в киното разказва големият френски актьор
„Кой е Мишел Пиколи? Самотен пътник, който се разхожда небрежно из четирите си живота: този на киното, на театъра, зад камерата и вкъщи. И сега, като гид ще ви покажа някои забележителности от киното. И без това сигурно ви е втръснало все мен в центъра да гледате!“. С такава елегантна ирония и закачливи извивки в гласа, Мишел Пиколи, един от най-обичаните и почитани актьори не само във Франция, откри своя киноурок в Анже през далечната 2001 г. След което просто го изигра. Още е пред очите ми… Точно там, в града, намиращ се на 300 км. от Париж, където за тринайсети път се проведе международният фестивал за дебютни филми Premiers plans. Актьорът бе почетен гост и за да открие панорамата Tutto Ferreri, представяща 27 филма на големия италиански режисьор Марко Ферери. Нищо случайно – Пиколи и Ферери бяха близки приятели. Заедно имат заснети седем филма: от „Дилинджър е мъртъв“ (1968), през „Голямото плюскане“ (1973) и „Последната жена“ (1976), до „Има и добри бели“ (1988). Иначе филмографията на 75 годишния Пиколи (роден е на 27 декември 1925 г. в Париж) включва над 170 заглавия. Малцина са днес актьорите, които могат да се похвалят, че са снимали с такива асове на световното кино като Жан Реноар – „Френски канкан“ (1955); Рене Клер – „Големите маневри“ (1955); Жан-Люк Годар – „Презрението“ (1963); Ален Рене – „Войната свърши“ (1966). Луис Бунюел също бе приятел на Пиколи. Техни са: „Дневникът на една камериерка“ (1964), „Дневна красавица (1967), „Дискретният чар на буржоазията“ (1972) и „Призракът на свободата“ (1974). С Клод Соте пък актьорът подписва: „Нещата от живота“ (1969) и „Винсент, Франсоа, Пол и другите“ (1974). Сред френските режисьори са още Жак Деми с „Госпожиците на Рошфор“ (1967) и Жак Ривет – „Красивата Драка“ (1991); във филма на Клод Шаброл пък „Чудотворната декада“ (1972) Пиколи си партнира с Орсън Уелс. Има още много. Пиколи е и театрален актьор, имащ зад гърба си стотици постановки; получил е множество филмови награди; и се е престрашил да седне четири пъти на режисьорския стол.
Мишел Пиколи позволи да бъде записан част от неговия киноурок, който тогава бе публикуван ексклузивно в „КапитЕл“.
Земетръсът на киното
Какво е киното ли? Сънят на действителността, мечтата на екзистенцията. Киното е единственият визуален документ за човека. То показва кои сме, изважда съкровеното от душите ни, вижда какво мислим, реализира сънищата ни, отгатва цвета на любовта… Киното е много повече от емоция. То е земетресение на метафизично ниво. Знам, че звучи странно, но винаги съм се чувствал изключително свободен в неговия епицентър. Може би защото не оценявам кариерата си като драпане до кинаджийски връх. Нямал съм амбиции да се съревновавам и да вървя нагоре. Никой продуцент не ме е чакал с отворени обятия и тепсия, пълна с предложения. Харесва ми да съм независим. И все пак именно от големите режисьори разбрах какво всъщност е киното. Разбрах какво е екстравагантно, класическо, сантиментално, смешно, какво е животът въобще.
Луис Бунюел
Трябва да влагаш страст в професията. И естествено – да си търсиш работа. Всъщност сега за актьорите е много лесно – има огромен пазар, множество агенции и пр. Но по мое време (странно, че казвам това – аз всъщност никога не знам кое е моето време) трябваше силно да тропам по вратите на театрите и студията. И много често се случваше те или леко да се открехнат, след което да се тръшнат под носа ми, или просто да останат завинаги залостени. Както и да е. Играех в един театър и случайно разбрах, че Луис Бунюел е дошъл в Париж за да търси нови лица за бъдещия си филм. Докопах се до човек от екипа му и го помолих да ме представи на великия испанец. А той взе, че ми даде адреса му. И така – седнах и написах писмо на Бунюел. Мина време и получих поща. Бунюел ми отговори! На мен, непознатия актьор! Помня фразата: „Идвам да те видя“. На уречения ден точно преди представление дойде телеграма „Няма да дойда“. Разочаровах се. Обаче когато спектакълът свърши разбрах, че в салона са били Жан Реноар и Бунюел. Така се запознахме. После говорихме за филма му. Щом разбрах за какво става въпрос отсякох: „Да играя ролята на 45 годишен свещеник, и то във филм, който ще се снима в Мексико?! Не!“[*]. Излязох като луд на улицата. После размислих и светкавично изпратих на Бунюел телеграма с думите „Ще играя! Отговорете ми незабавно!“. „Абе не си ти моят персонаж – ми писа Луис – но ще съм доволен да те видя, така че ме посрещни на летището!“. И снимахме, много снимахме. Бунюел е един от изключителните образи на ХХ век. Строг и странен. Не обичаше интервютата, но си спомням как седяхме в редакцията на сп. Lui („Той“). Идва някаква хубавица и изведнъж Луис вади снимката ми от джоба на сакото си и се провиква „Вижте – това е способен актьор!“. Неговата ексцентричност – провокираща и често на място – бе на границата с екстремния ексхибиционизъм. Искате още примери? Ето – гениалната сцена от „Дневна красавица“ между Катрин Деньов и Жорж Маршал. Онази с мъртвата жена. Мъжът я гледа и казва „Мисля си за залеза на слънцето“, а в това време ръката му прави онаниращ жест…
„Презрението“
Най-ценното нещо, което получих от актьорската професия е желанието да опознавам другите. За щастие успях да се срещна с големи личности. Един от тях е Жан Люк Годар – твърде скромен човек, изпитващ неистова нужда от актьорите си. Никога няма да забравя как ми даде текста на Алберто Моравия в кабинета си и как след това заснехме „Презрението“. Навремето филмът беше пълен провал, въпреки участието на Бриджит Бардо. Всъщност за нея киното никога не е било страст №1 и може би това си личеше от екрана. По време на снимачния период делях с един приятел апартамент в Париж. Връщам се вечер от снимки и той с очаквателен блясък в очите ме пита: „Е, Бриджит?“. „Какво Бриджит? – отговарям – Ами… нищо“. Възмутен приятелят ми каза „Ти никога не би се осмелил да я свалиш!“. А всъщност на мен много по-интересно ми бе да наблюдавам живия мит Фриц Ланг, отколкото да общувам с мита Б. Б. В „Презрението“ Ланг играеше самия себе си: достолепен, щастлив и мълчалив. Не зададе нито един въпрос на Годар.
Актриси, актриси…
Днес жените са грознички в киното. Вече няма красавици. Има ли такава като Мария Феликс – каква светлина струеше от очите ѝ? Това никакъв грим не може да го постигне. Холивуд може и да е пълен с манекенки, ама явно някъде красотата се губи по пътя. Защото там е така: взима те кола от гримьорната, за да те отведе в студиото и после пак кола те връща обратно, и пак на площадката. Не е за мен. (Странно как обаче американското кино е родило най-големите съблазнители. Вземете един Гари Купър. Я поставете до него Луи дьо Фьонес – той прелъстител ли е според вас?) Знаете ли кой ми липсва с всеки изминал ден? Роми Шнайдер. Чистотата на лицето ѝ феноменално преминаваше от филм във филм и винаги бе различно. А Роми имаше доста тежък личен живот. Киното за нея бе спасение, паралелната действителност. Снимаме сцена от „Нещата от живота“, в която тя трябва да влезе през вратата и да се засмее. Първи дубъл: Роми влиза, поглежда ме с очи на подплашена сърна, и се захилва. Но стои толкова изкуствено, че Клод Соте я връща. Втори дубъл, трети, четвърти – все тая. А Роми вече плаче. Тогава никога няма да забравя как Соте застана зад камерата и почна да ѝ прави всевъзможни маймунджулъци и физиономии. Накрая Роми искрено се засмя. Още я чувам…
Соте и Ферери
Човекът, който засне най-красивите жени бе Марко Ферери. Като почнете от Марина Влади, минете през Катрин Деньов и Орнела Мути, и свършите с Франческа Делера. Ферери бе особен циник с изключителна памет. Провикваше се със специфичния си тембър на снимачната площадка: „Доведете момичето!“. И без уточнения. Асистентите му трябваше да проявяват свръхинтелигентност, че да знаят за кое точно момиче става въпрос, и без съмнения да я докарат. Италианецът бе пълната противоположност на Клод Соте, който бе френски меланхолик, крайно чувствителен и емоционален, все на ръба на сълзите. Малко преди да приема предложението за „Голямото плюскане“ си направих следния експеримент. Заведох Ферери да гледа „Нещата от живота“. Киселият му коментар бе „Много е сантиментално“. Мина време. На премиерата на „Голямото плюскане“ пък специално поканих Соте. След прожекцията той толкова се развълнува, че каза: „Край, повече няма да снимам! Марко е луд, но благодарение на него си направил голям скок като актьор!“. Всъщност ние четиримата от „Голямото плюскането“ – Марчело Мастрояни, Уго Тоняци, Филип Ноаре и аз – ние бяхме малките имена от филма. Голямото, великото име бе и е това на Марко Ферери.
Отворен финал
Какво от това, че съм
живял много. Аз винаги започвам от начало. С всеки един филм.
[*] Става въпрос за „Дневникът на една камериерка“ (1964), където Пиколи играе главната мъжка роля, а свещеника се изпълнява от сценариста на филма Жан Клод Кариер – бел. от авт.
