Завладяващ. Пъстър. Многолик. Изненадващ. Очароващ. Смешен. Наивен. Страшен. Мистериозен. Притаяващ дъха. Вълшебен. Зрелищен. Красив. Опасен. Мил. Неочакван. Вихрен. Светещ. Пищен. Спиращ ритъма на сърцето. Различен. Гъвкав. Вдъхновяващ. Театрален. Екранен. Музикален. Танцувален. Живописен. Смълчан. Затъмнен. Избухващ в аплодисменти…
Циркът може да бъде всичко това. Да бъде какъвто си поиска.
Затова и всеки има своя цирк – като първи или последен спомен, като представа, преживяване и емоция. Няма средно положение – или завинаги се влюбваш в това специфично, многожанрово перформативно изкуство, или никога не позволяваш червената арена да прегърне душата ти. Циркът ни хваща в детството, там нейде в номадското си палаво непостоянство. Акостира на площада, промушва се сред сенките на града, за да извиси купола си. Но преди да го видим в пълния му блясък, разбираме, че циркът е пристигнал благодарение на плаката.
Какво се случва когато номадът срещне многоцветната усмивка на този уличник (както го нарича Чавдар Мутафов)? Приютява се за малко в плоското му печатно лице, за да напомни за себе си, за да каже, че магията предстои. Но дали е само това?
Отвъд визуалния образ циркът продължава да живее своя различен живот. Плакатът е неговият къс метаразказ. Разказ, който ще се роди втори път, но и ще се разрои там нейде между трамплините и першовете, факлите и топките, хулахоп обръчите и воалите, захарчетата на дресьорите, червените носове на палячовците, нотните листове на цирковия бенд, папийонката на конферансието… В полифонията на представлението всеки един от изпълнителите на цирков номер е носител на своя собствена история, която ще се разкрие пред зрителите. И не е необходимо да има обединяваща линия. Това маркира и определената специфика на комуникацията със зрелището – аудиторията да сглоби пъзела, всеки посвоему. Оркестрацията на сюжета в съвременните форми – такава, каквато е в цирковия театър на Cirque du Soleil, е много по-интересна. Спектакълът е подчинен на един-единствен цирков епичен наратив. Смисловите акценти и послания са изведени през цялостна рамка, обединяваща жанровете, като се следва обща естетическа концепция. Всъщност това гарантира едно масово преживяне от друг емоционален ранг. Плакатът много добре усеща тези различия, които са плод на еволюцията на цирковото изкуство. Затова във визуалните вибрации на уличника номадът е отразен през разнородни художествени концепции – колажни, портретни, абстрактни, фотографски, пренаселени, моносценични, преливащи от образ в шрифт, деконструиращи текста, изчистени или дори кичозни.
Плакатът, особено в най-масовите му ипостаси – когато анонсира цирка и киното в различните исторически епохи, е безкрайно интересен обект. Определено сме длъжници като изследователи и на двете изкуства, погледнати именно през оптиката на графичния дизайн. (Друг е болезненият въпрос, че като цяло българското цирково изкуство е останало извън борда на архивистиката и изкуствознанието, разбира се, с малки изключения.)
Никак не е случайно, че има особена химия между кинематографа и зрелището на арената. Те споделят като че ли обща съдба в началото на ХХ в. – да бъдат отнасяни с пренебрежение към евтините панаирджийски удоволствия, приемани първоначално за недостойни за елитарната публика. И, както подчертава Едуард Грегъри: „Киното се ражда именно във века на плаката“. Циркът обаче има векове живот зад гърба си и ги предхожда.
Преди години в едно интервю клоунът Дунко ми каза следното: „Циркът и номерата не остаряват, а остарява артистът“. При плаката ситуацията е дихотомична – той остарява досущ като вчерашен вестник, когато събитието, което анонсира, приключи. Но тъй като запечатва времето в образа, продължава да живее именно през изобразеното. Филмите също могат да остаряват, но странното, че когато се докоснат до цирка, това не се случва. Екранът се отнася с особено почитание към живота, който се върти в изгрева на арената. Камерата се потапя в светлините на купола, за да открие онази художествена реалност, която ѝ е интересна и за да я съхрани в движещи се картини. Списъкът със знакови режисьори, останали в магическия калейдоскоп на цирка, е достатъчно красноречив: можем да започнем с Алис Ги и Чарли Чаплин, да минем през Тод Браунинг, да стигнем до Федерико Фелини и Вим Вендерс. И продължим отвъд тях.
Филмовият плакат загатва провокативно сюжета, докато цирковият най-често провокира сетивата и копнежа по зрелището, без да намеква за наратива. Звездите на киното безспорно са актьорите, докато звездите на арената са от всички жанрове на цирковото изкуство – акробати, жонгльори, факири, антиподисти, звероукротители и даже животните. Именно и затова те най-често присъстват на постера. Шапитото и светещите надписи ЦИРК са също сред основните символи, на които уличникът обръща специално внимание. Но в центъра на неговата вселена седи най-вече клоунът: той е еманацията, обединителят на цирка. Той обича всичко и всички него го обичат… „Ако едно дете или възрастен човек посети представление и после нищо не си спомня, значи не е имало клоун“ (пак от интервюто).
Плакатът също е носител на кинематографични черти. Жонглира смело с тях особено, когато става дума за цирк. Защото образът трябва да е динамичен, мамещ, атрактивен, въздействащ, същевременно композиционно мощен, иконичен и лаконичен. Ето защо не е чудно и че рисуваните от български художници филмов и цирков плакат по някакъв странен начин си приличат. А не са малко авторите, рисуващи и за двете изкуства. В архивната колекция на Драгомир Драганов (виж: https://www.bgcircus.com/), наблюдаваме същото, както при плакатите, рисувани за ДП „Разпространение на филми“. Някои от творбите са подписани с пълното име на автори, които можем да срещнем и в цирковия плакат: Василий Ковалевски, Иван Гецов, Яни Янев, Сотир Сотиров, Светослав Янакиев, Константин Чернев, Симеон Данчев, Атанас Михалчев, Иван Лалов, Карина Чинкова, Марио Маринов, Енчо Пиронков, Димитър Тасев, Асен Старейшински, Божидар Икономов. Дори една от творбите е работа на Христо Казанджиев – известния клоун Кики. Често обаче по ъглите на плакатите стоят само инициали. Не са малко произведенията, които преминават в сферата на анонимното и се налага идентификацията на художника, а това понякога е сложно предизвикателство за колекционерите и изследователите. Архивното наследство, представящо българския цирк през изкуството на плаката, е част от паметта на културата ни. Съхранявайки и показвайки тези артефакти, не само се изправяме срещу забравата, но и се оглеждаме в различните епохи и битие на цирка. Например с удоволствие можем да установим, че цирковият плакат е лишен от идеологизация по време на социализма. Което е абсолютен парадокс.
Визуалният език на постера безмилостно нахлува в екстериорите и интериорите на ежедневието, за да репродуцира жизнеността на цирка. Циркът, както и киното впрочем, не може да достигне до всички свои зрители. (Да, можем да го гледаме по телевизията, през мобилни устройства и платформи за видеосподеляне, но не е същото. Това все пак е живо изкуство. В този ред на мисли – киното стои най-добре на широк екран в салон.) Афишите гарантират пълна покриваемост на райони, където циркът не може да стъпи. Плакатът има уникалната способност да бъде навсякъде и по този начин уличникът също се превръща в своеобразен номад. Той не се притеснява ярко да крещи своите послания. Също така – има приоритета да е безплатен за адресата, за този, който получава визуалното съобщение, докато за другите изкуства трябва да си купиш билет. Доминацията и силата на визуалния образ не изисква предпоставена грамотност – може да не можеш да пишеш и четеш, но да разчиташ интуитивно пикторалната му реч. А цирковият плакат в повечето случаи носи в себе си езика на комичното, на предчувствието за смях и забавление. Понякога и на мистичното, чудатото, невъобразимото, неслучващото се в ежедневния живот. И никога на драматичното и трагичното.
Циркът е бягство. А плакатът престъпно-закачливо ни подтиква към това бягство.
Ала какво остава след като светлините угаснат?
Завръщане чрез спомена, емоциите, красотата… Безспорно е така.
Понякога обаче остават само кръглите следи по земята, очертанията на шапитото и арената, разкъсаните парчета от плаката – отломки от никому ненужното вече хартиено тяло. И някъде там сред тях може тихо – по чаплиновски да е седнал забравен клоунът. Всъщност точно така – като забравен клоун – провиждам липсата на по-задълбочен интерес към историята, архива, теорията и естетиката на българския цирк. Благодарение на тази изложба вярвам, че циркът няма накрая да е винаги тъжен, ако перифразирам Валери Петров и неговото „Копче за сън“.
