„Парсифал“ (1882) е последното музикално-сценично произведение на Рихард Вагнер (1813–1883). Авторското либрето на композитора е вдъхновено най-вече от едноименна епическа поема (на немски език: Parzival), създадена между 1200 и 1210 г. от Волфрам фон Ешенбах (живял от ок. 1170 до ок. 1220 г.)[2]. Вагнер прочита поетичното произведение още през лятото на 1845 г. (в годината на завършването и премиерата на „Танхойзер“). Работейки върху други свои музикално-сценични творби, композиторът се връща към поемата, препрочита я, разсъждава върху нея. През април 1859 г. (годината на завършването на „Тристан и Изолда“) Вагнер достига до идеята да създаде музикално-сценична творба, вдъхновена от епическата поема, в три акта, без все още да е напълно сигурен за заглавието. Първият вариант на авторското му либрето за „Парсифал“ датира от 1865 г. (това е и годината на премиерата на „Тристан и Изолда“). Либретото е напълно завършено 12 години по-късно чак през 1877 г. По-голямата част от музиката на „Парсифал“ е написана между 1877 и 1879 г., а партитурата е завършена през януари 1882 г. (13 месеца преди кончината на Вагнер)[3]. Ако се изчислят годините между първото прочитане на поемата (1845) и завършването на музикално-сценичната творба (1882), може да се установи, че обмислянето и създаването на „Парсифал“ се разпростира в цели 37 години. Докато ако за начално събитие се приеме намерението на Вагнер да напише музикално-сценична творба в три акта върху едноименната поема (1859), то завършването на произведението отнема 23 години. От създаването на първи вариант на либретото (1865) до написването на партитурата (1882) минават около 17 години. Макар Вагнер и да не е работил интензивно върху „Парсифал“ през всичките тези години, това е най-дълго създаваната му отделна музикално-сценична творба (за сравнение „Рейнско злато“, „Валкюра“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“ от прочутата му тетралогия „Пръстенът на нибелунга“ са написани за 26 години – от 1848 до 1874 г.).
В първата публикувана партитура на „Парсифал“ Вагнер определя творбата си като „Ein Bühnenweihfestspiel“[4], в превод и тълкувание – „фестивална (празнична, тържествена) пиеса (игра) за освещаване на театралната сцена“[5]. „Освещаването“ или мястото за „посвещаване“ и „поклонение“ съвпада според представите на Вагнер с неговия театър (das Festspielhaus) в Байройт, който е открит официално на 13 август 1876 г. с „Рейнско злато“. След изпълненията на цялата тетралогия обаче театърът спира да функционира чак до премиерата на „Парсифал“, която се състои на 26 юли 1882 г.[6] Този театър, проектиран от Рихард Вагнер, Готфрид Земпер (създателя на Опера Земпер в Дрезден, на нем. ез.: Semperoper) и Ото Брюквалд, и до днес е сред салоните с най-добра акустика в световен план[7]. Вагнер е търсел разположение на публиката като в амфитеатър, както и еднаква видимост и чуваемост за всеки зрител и от всяко място в залата. Дълбокият и детайлен звук е постигнат и благодарение на по-дълбоката оркестрина, която е целяла и това оркестрантите да не са видими за публиката.
Вагнеровата идея за „скриване“ на инструменталистите от зрителите буди аналогии с най-важния инструментален ансамбъл в японския традиционен театър Кабуки「歌舞伎」– Ге-дза「下座」. Ге-дза, най-важният от общо четирите музикални ансамбъла в Кабуки, е „невидим“ за публиката, защото се разполага зад параван от бамбук, но инструменталистите имат видимост към сцената и са в най-неразривна връзка с пеещите актьори от този традиционен театър[8]. Възможно е към времето на създаването на театъра в Байройт (1876) и на „Парсифал“ (1882) Вагнер да е бил запознат със специфики от театър Кабуки, тъй като в литературното му съчинение „Художественото произведение на бъдещето“ (Das Kunstwerk der Zukunft) от 1849 г. той дава примери от театъра на Азия[9]. Вагнеровите разбирания за същностното значение на оркестъра при изпълнението на музикално-сценични творби, включително за постигането на дефинираната от него „безкрайна мелодия“ (на нем. ез.: (die) unendliche Melodie), са представени в теоретичния му текст „Музика на бъдещето“ (Zukunftsmusik; 1860)[10]. Важността на оркестъра в музикално-сценичните произведения на Вагнер, подобно на значението на Ге-дза за представленията от театър Кабуки,най-вероятно налагат „скриването“ им от погледа на зрителите, за да не се отвлича по никакъв начин вниманието от хода на сценичното действие.
Наред с определението на Вагнер за „Парсифал“ като произведение, предназначено за освещаване на театрално пространство, в писмо до съпругата си Козима (дъщеря на Ференц Лист) Вагнер сравнява „Парсифал“ с неговата „последна карта“[11] (на нем. ез.: (die) letzte Karte). Ако се разтълкува подобно сравнение, това, че композиторът съотнася „Парсифал“ с най-силната карта (или т.нар. „коз“), която добрият играч запазва за самия край на играта, показва, че Вагнер възприема последното си произведение като своята най-значима творба.
„Парсифал“ наистина е еманация от философските и творчески търсения на Вагнер[12] не само във връзка с разбиранията му за оркестъра, а и с идеята му за „синтетично прозведение на изкуството“ (на нем. ез.: (das) Gesamtkunstwerk), в която поезията, музиката и драмата въздействат едновременно, „под ръка“, „в прегръдка“, като „свързани“ и напълно равнопоставени изкуства върху публиката[13]. Интересна е и идеята на композитора за „театралната зала“, мислена като еквивалентна на „храм“, като в случая е важно, че под „театрална зала“ той визира неговия театър в Байройт. Подобно на храм, в който се извършват свещенодействия, „театралната зала“ следва да бъде пространство, в което се изпълнява най-висше изкуство[14].
Премиерното за България представление на „Парсифал“ осъществява Софийската опера на 4 юли 2017 г. Тазгодишното изпълнение на творбата на 25 юли 2023 г. бе свързано с организирания от Софийската опера Вагнеров фестивал (между 8 и 30 юли 2023 г.), посветен на 210-годишнината от рождението на композитора[15]. Тук следва да се отбележи, че заслугата за трайно поддържания Вагнеров репертоар, с който Софийската опера привлича не само български почитатели на Вагнер, а и „вагнерианци“ от целия свят, е на режисьора и ръководител на Софийската опера – акад. проф. Пламен Карталов. Мащабните му творческите идеи и уникална постановъчна мисъл бяха намерили единна концепция в съвместната работа с останалите представители от международния постановъчен екип: диригента – Константин Тринкс, сценографа – Свен Йонке, автора на костюмите – Станка Вауда, диригента на хора – Виолета Димитрова и други[16]. Костюмите бяха изчистени, неразделна част от сценичното действие. Силно въздействаха светлинните ефекти, създадени от художника на осветлението – Андрей Хайдиняк, и от автора на компютърната графика – Лора Руневска. Много от ефектите представляваха движещи се светлинни изображения, които подсилваха случващото се на сцената. Магическите способности на злия магьосник Клингзор (в изпълнение на Веселин Михайлов) бяха пресъздадени с помощта на лазерни ефекти, дело на Микаел Золингер. В самия финал на творбата лазерните ефекти допринесоха за цялостното усещане за просветление и извисяване.
Важна за цялостното впечатление от представлението беше предварителната „музикална подготовка“ на Рихард Тримборн, който бе успял да изведе интерпретацията на „Парсифал“ на солистите, хора и оркестъра на Софийската опера до висотата на най-реномирани световни оперни театри[17]. Сред българския изпълнителски състав впечатлиха всички солисти, както и хорът и оркестърът на Софийската опера. Беше осезаемо, че всички те бяха положили задълбочен труд и усилия и защитиха достойно нивото си на майстори интерпретатори на Вагнер от световна величина.
Оркестърът (с концертмайстор – Александър Димчевски) бе въздействащ, хомогенен, диригентът Тринкс умело бе изработил оркестровия звук и динамическите нюанси, очароващи със своето разнообразие и красота. Хорът на Софийската опера (с хормайстор – Виолета Димитрова) изпълни виртуозно сериозните вокални и актьорски предизвикателства. Млади певци от Детския радиохор при Българското национално радио (с главен диригент – Венеция Караманова) изпълниха предвидените в партитурата фрагменти за „момчешки хор“[18], постигнаха звученето на своеобразен „ангелски хор“ и предизвикаха наслада у публиката. Сред солистичния състав от блестящи певци от Софийската опера с най-много аплодисменти публиката дари Атанас Младенов като Амфортас. Той въздейства с красивия си тембър, добре озвучен глас и прочувствено изпълнение. Според либретото Амфортас е ранен от копие, с което някога е прободен Христос. Амфортас е изцелен от Парсифал – персонаж, носител на такава степен на чистота, която му позволява да победи злия магьосник Клингзор. Парсифал пречиства, изцелява и извисява духовно цялата общност и осветява с присъствието си сценичното пространство. Костадин Андреев като Парсифал успя да внуши първоначалната неосъзнатост на персонажа, личностната му трансформация и извисяването до своеобразен Спасител. Интерпретацията на Андреев бе щедро възнаградена от възхищението на публиката. Гергана Русекова като Кундри демонстрира запомнящо се певческо майсторство и актьорско присъствие. Позицията и поведението на тялото ѝ сякаш отразяваха бавното ѝ, но необратимо духовно израстване. В целия първи акт тя пееше приведена, в легнало или полулегнало положение на тялото, а костюмът ѝ бе съшит сякаш от дрипи. През втория акт Кундри, омагьосана от Клингзор, се преобрази в изкусителна съблазнителка, облечена в червено-черна рокля. Тя предизвика копнеж у Парсифал, но не успя да го увлече в грехопадение и да го отклони от избрания от него път на целомъдрие. В началото на третия акт Кундри бе на колене и сякаш преживяваше катарзис. След като изми нозете на Парсифал с вода от свещеното езеро, тя ги подсуши с дългите си абаносовочерни коси. В края на третия акт Кундри вече бе изправена, придвижваше се със спокойствие и достойнство, а бялата ѝ роба свидетелстваше за нейното пречистване и опрощаване преди сливането ѝ с вечността. Веселин Михайлов като Клингзор изгради може би най-близък до наши дни персонаж. За подобно усещане допринесоха както по-различната светлоотразяваща материя на черния му костюм, така и лазерните и други светлинни ефекти, които съпътстваха изявата му на зъл магьосник. Певците Петър Бучков и Ангел Христов се превъплътиха убедително в Титурел и Гурнеманц. Любов Методиева, Айла Добрева, Ина Калинова, Юлиана Катинова-Петрова, Ангелина Манчева и Александрина Стоянова-Андреева като Съблазнителките изпълниха с лекота сложни задачи, съчетаващи пеене с актьорска игра и танцови движения. Персонажът на Ранения (от Парсифал) лебед бе поверен на Никола Арнаудов, който постигна въздействие с излъчваната невинност, елегантност и доброта. Хрисимир Дамянов като Първи рицар на Граала, Николай Войнов – Втори рицар на Граала, Рада Тотева – Първи оръженосец, Ина Калинова – Втори оръженосец, Красимир Динев – Трети оръженосец, Калин Душков – Четвърти оръженосец, както и Георги Банчев, Симеон Атанасов, Деян Иванов, Дарио Йовчевски, Теодор Воденичаров, Иван Георгиев, Георги Аспарухов и Матю Уитъл като Черните рицари на Клингзор, също представиха достоверно и убедително персонажите си.
В края на представлението диригентът и режисьорът бяха гръмко аплодирани. Наред със солистите на сцената се качиха и артист оркестрантите, които също дълго получаваха заслужено признание и благодарност от зрителите. Прочитът на „Парсифал“ на Софийската опера предаде на публиката в чист вид значими философски и творчески достижения на Вагнер. Сърдечните реакции на зрителите и обстоятелството, че след продължилия повече от шест астрономически часа (заедно с антрактите) спектакъл публиката по никакъв начин не показваше желание да си тръгне от театралната зала, доказаха, че майсторското изпълнение действително е подействало пречистващо и възвисяващо. Потвърди се също, че при високопрофесионална сценична реализация, каквато безспорно беше тази на Софийската опера от 25 юли 2023 г., Вагнеровите идеи са въздействащи и комуникативни и днес, в малка България, 141 години след световната премиера на „Парсифал“ в Байройт – в родината на композитора.
Снимки: любезно предоставени от Софийска опера и балет
Бележки
[1] Миглена Ценова е доц. д-р в Института за изследване на изкуствата, БАН, сектор „Музика“.
[2] Wagner, R. My Life. New York: Dodd, Mead and Company, 1911: 661-662; ‘Wolfram von Eschenbach‘. – In: Encyclopedia Britannica, 18 Feb. 2022. Available at: https://www.britannica.com/biography/Wolfram-von-Eschenbach
[3] Вж. Kinderman, W. ‘Introduction: The Challenge of Wagner’s Parsifal’. – In: A companion to Wagner’s Parsifal. Kinderman, W. and K. R. Syer, Eds. New York: Camden House, 2005: 1-26.
[4] Wagner, R. Parsifal. Ein Bühnenweihfestspiel. Mainz: Verlag von B. Schott’s Söhne, 1877: 1.
[5] Конкретно –weihe– (от Bühnenweihfestspiel) освен като „освещаване“ се превежда като „посвещаване (например в рицарско звание и пр.)“; „поклонение“; „приемане на причастие“; „състояние на просветление“; и др. Вж. например Немско-български речник. Том 1–2. Арнаудов, Я., А. Димова, Г. Минкова, Л. Андреева, М. Наумова, съст. София: Изд. на БАН, 1992 [Институт за български език, БАН]; Bruhn, S. Saints in the Limelight: Representations of the Religious Quest on the Post-1945 Operatic Stage. Hillsdale, NY: Pendragon Press, 2003: xxiii–xxiv; Ценова, М. „Парсифал“ на сцената на Софийската опера – съвършен израз на философските и творчески търсения на Рихард Вагнер. – В: Музикални хоризонти, 2023, № 8: 3-5; и др.
[6] Hartford, R. Bayreuth, the early years: an account of the early decades of the Wagner Festival as seen by the celebrated visitors & participants. Cambridge: Cambridge University Press, 1980: 121-122.
[7] Детайлно изследване върху акустичните особености на концертния салон: Garai, M., Ken Ito, D. D’Orazio, S. De Cesaris, and F. Morandi. The Acoustics of The Bayreuth Festspielhaus. – In: The 22nd International Congress of Sound and Vibration, Florence, Italy, 12-16 July 2015 [Conference Paper]: 1-8.
[8] За повече информация относно Ге-дза: Scott, A. C. The Kabuki Theatre of Japan. Massachusetts: Courier Corporation, 1955: 66-72; Tzenova-Nusheva, M. ‘Some Similarities and Differences between the Musical Ensembles of the Traditional Japanese Theatrical Genres Noh, Bunraku, and Kabuki’. – In: Азия и светът – взаимоотношения и взаимодействия – 2017. София: СУ „Св. Климент Охридски“, ФКНФ, ЦИЕК, 2018: 225-230; Tzenova-Nusheva, M. ‘Importance of the Musical Ensembles in Traditional Japanese Kabuki Theatre’ in Азия и светът – взаимоотношения и взаимодействия – 2017. София: СУ „Св. Климент Охридски“, ФКНФ, ЦИЕК, 2018: 236-241; и др.
[9] Вж. Wagner, R. Das Kunstwerk der Zukunft. Leipzig: Verlag von Otto Wigand, 1850; Wagner, R. ‘The Art-Work of the Future’. – In: Wagner, R. The Art-Work of the Future and Other Works. Lincoln and London: Nebraska University Press, 1993: 69-213.
[10] Вж. Dahlhaus, C. The Idea of Absolute Music. Transl. by R. Lustig. Chicago: The University of Chicago Press, 1989: 120.
[11] Вж. Kinderman, W. ‘Introduction: The Challenge of Wagner’s Parsifal’…
[12] За повече относно теоретичните концепции на композитора, отразени в „Парсифал“: Ценова, М. „Парсифал“ на сцената на Софийската опера – съвършен израз…: 3-5.
[13] Вж. Wagner, R. Das Kunstwerk der Zukunft. Leipzig: Verlag von Otto Wigand, 1850; Wagner, R. ‘The Art-Work of the Future’ In Wagner, R. The Art-Work of the Future and Other Works. Lincoln and London: Nebraska University Press, 1993: 69-213.
[14] Wagner, R. ‘The Art-Work of the Future’…
[15] Преводът на либретото е на Ана Димова, субтитри – Юлия Кръстева, оператор на титри – Ния Недкова, суфльор – Драга Мачуганска. Вж. Софийска опера. Sofia Opera. Wagner Festiwal. 08–30.07.2023. София: Ди Ем Ай Дивелопмънт ЕООД, 2023. [120 с.]; Парсифал. Рихард Вагнер. 25 юли 2023 г. 18:00. Софийска опера и балет 22/23/Parsifal. Richard Wagner. 25.07.2023. 18:00. Sofia Opera and Ballet 22/23. [2 с.] За повече относно фестивала и сценичната реализация „Парсифал“ от 25 юли 2023 г. вж.: Ценова, М. „Парсифал“ на сцената на Софийската опера – съвършен израз…: 3-5.
[16] Вера Белева (асистент-режисьор), Стефка Георгиева и Владимир Горчаков (помощник-режисьори), и други.
[17] Йоланта Смолянова (отговорен корепетитор) и Светлана Ананиевска (корепетитор) също са допринесли за висотата на музикалното изпълнение.
[18] Вж. ‘Boys’ Chorus: Durch Mitleid wissend‘ in Warner, R. Parsifal in Full Score. New York: Dover Publications, Ins., 2013: 190-226.
