Почти като в революционен манифест постановката „Дездемона“, продукция на Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен, с режисьор Петър Денчев, изговаря радикални, важни и трудни за рецепция възгледи за жената, за освобождаващата роля на сексуалното желание и за насилието, вплетено в семейните любовни отношения.
„Дездемона“ на Пола Вогъл поставена за първи път от самата нея в края на седемдесетте години на ХХ век, е важна за архитектурата на феминизма в театъра и за жената в центъра на светоустройствения модел. За да открием базисните точки в пиесата, трябва да обърнем поглед към културните традиции на университетите в духа на artes liberalеs. Да си представим едно място за изява и обсъждане на радикални за времето си политически и културни възгледи за човека, жената, малцинствата, и за обществата въобще. Това клубно събитийно поле дава изява основно на поети и прозаици като например Алън Гинсбърг през 50-те години. Като се превръща в традиция, то се разраства до сериозна мрежа от редовни академични изяви на философски и политически възгледи, първи крачки на промени и малки социални революции.
В превода на самата пиеса откриваме, че „Дездемона“ е прочетена за първи път на сцена през октомври 1977-а в Университета „Корнел“ в Итака, щата Ню Йорк. Вогъл използва добре познатия сюжет от класическата трагедия „Отело“, за да отвори тайна, фантазна врата към него, представяйки една нощ от живота на Дездемона, малко преди смъртта ѝ. Тук и самият режисьор е създал пространство за разчитане на силните феминистки мотиви на пиесата – камерната сцена всъщност е сервизното слугинско помещение за пране, събиране на мръсното бельо, избелване на белезите от тайните желания. Малко, но и символно, е присъствието на Отело – неонов надпис, маркетинг на семейното щастие. Отело е символът на материалността на момичешките фантазии за любов и принадлежност на мъжа. А трите жени на сцената са посветени на преживяванията на плътта от три различни изходни позиции. Избягала от затвора на благоприличието, Дездемона (Яна Георгиева) е погълната от преживяването си – една дълга нощ с множество мъже от гарнизона. Целта на съпружеството е постигната, но желанието е продължило и надделяло каноничната условност на брака. Светът се разкрива през сексуалното преживяване, свободата да му се подчиниш. Нейната прислужница Емилия (Мария Манолова) е тъкмо обратното – маниакално подчинена на съпружеския и религиозния авторитет. Емилия изпира мръсното бельо, фалшифицира с птича кръв брачния чаршаф на Дездемона, свързва господарката си с бита на отношенията между мъжа и жената, в които има преди всичко желание за власт и доминация. Близката приятелка на Дездемона, сводницата Бианка (Вяра Начева), е овладяла сексуалните отношения до нивото на бизнес етикет, при който всичко е в настоящето без сантимент, безразлично към наслагванията на възпитанието, открито.
Художествено достижение на постановката е свързването на тези три различни персонажа във връзка, освобождаването им от наслагваните клишета на театралните интерпретации и класическата драматургия. Актрисите Яна Георгиева, Мария Манолова и Вяра Начева успяват да обвържат актьорските си изпълнения с енергии, породени от женската им природа. Началото на спектакъла е динамично и рязко – шумно, почти истерично Дездемона издирва малката си годежна кърпичка, подарена ѝ от Отело. Сред купища бяло пране, кърпичката, причина за ревността и убийството, изглежда като абсурден детайл. В пиесата на Вогъл, а и в постановката, убийството е предчувствие, миг, в който тишината ще превземе сцената сред желание и страст, то е очакваният край, последният елемент от женската самоизпълненост. Интересни са тези двойни дъна в решенията както по отношение на актрисите, така и във връзка с финала. От една страна, режисьорът е свързал решенията си с поставените акценти в пиесата, от друга, ги е развил и освободил от указания. Защото основният мотив на пиесата, а и на еманципирането, е неподчинението на буквата на правилото. Това, в някакъв смисъл, е и връзката с класическата трагедия, позната на зрителите, там персонажите носят дълга към големите решения на съдбата, но в същото време са готови да изгорят в намерението да им се противопоставят. Така става и с Дездемона на Пола Вогъл. Своеобразният пожар се разпалва първо във въображението ѝ, преминава през тялото и пола, за да достигне до манифестирането на свободата на личния избор като метатеза на цялата постановка.
Важно е тук да се открои и решаващата роля на продуциращата сцена на Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен, да се освободи от задължителните репертоарни ходове, насочени към публиката, толкова трудна за достигане в извънстоличните театри. „Дездемона“ е напълно в противоречие с канона на образователната театрална рецепция дори скандализираща я – с темите за безразборния секс, брака и домашното насилие, за отказа да бъдеш примерна съпруга според популярното клише. Считам този мениджърски жест за важен и сериозен, още повече че именно в този театър започва своя сценичен живот „Госпожица Юлия“ на Галин Стоев, която преобръща театралните представи за пиеса в началото на 90-те години у нас и е принос за художествения живот в този период.
„Дездемона“ на Пола Вогъл в постановката на Петър Денчев би следвало да бъде разчетена и в този контекст като освобождаваща за домашните на всеки извънстоличен театър репертоарни клопки, да бъде гледана и мислена като жест срещу развиващата се, и до голяма степен политически конюнктурна почит към националната класика в драматургията ни.
„Дездемона“ от Пола Вогъл; превод: Харалампи Аничкин
режисьор: Петър Денчев
сценография и костюми: Петър Митев
музика: Христо Намлиев
Участват: Вяра Начева, Мария Манолова, Яна Георгиева
Драматичен театър „Стефан Киров“, Сливен
Премиера: 13.09.2022 г., камерна сцена „Слави Шкаров“
