(Премиера на „Български кораб потъва в бурно море“ на Петринел Гочев)
Страховити морски чудовища с множество пипала, героични пиратски набези, скитосвания по световните океани, странни дълбоководни обитатели, неземни песни на загадъчни сирени, географски открития на далечни земи, разцъфнали по незнайни южни проливи – досущ като японски хризантеми – бели корабни платна, дъхът на тропика в гаснещата вечер… Колко образи и игри на фантазията крият страниците на „Детска морска енциклопедия“[1]! Точно така – онази тежката, със сините, плътни корици, с многото картинки, с опърпаните от четене и прелистване ръбове на страници. В моя дом седи на почетно място в библиотеката и също ми беше любима. А във филма на Петринел Гочев „Български кораб потъва в бурно море“ е често в кадър – ту в ръцете на децата, ту „разчекната“ на плажа, ту помъкната като безценно съкровище из потайни места. Книга-море, книга-бягство, книга-копнеж, книга-спасение…
Сред множеството слаби филми на 40-ото издание на фестивала „Златна роза“ (проведен през септември 2022), категорично смятам че „Български кораб…“ се отличи от общия фон по много причини, но за жалост остана извън полезрението на журито. Сюжетът накратко: в семейството на малкия Петьо (Ален Ангелов) се случва нещастие – бащата-моряк умира, докато е на поредното далечно плаване. Майка му (Станислава Николова) потъва в депресия и не може да намери начин да му съобщи новината, затова го изпраща при дядо му (Михаил Мутафов) в малко селце, нейде из Черноморието. А в рибарското селище е друг свят, пълен с изненади – една от тях е новото приятелство с по-малкия Филип (чуден Християн Манолов). Друга – щурото, артистично семейство (Гергана Змийчарова и Димо Димов – като родители на Филип), в което с лекота се смесват рибарското ежедневие, вездесъщата миризма на чистен сафрид и… вдъхновяващият пиетет към Вапцаровите стихове, неразривно свързани с морето. Друга изненада е детската противоположна „банда“, която изпъстря ежедневието с типични за миналото улични игри и забавления, далеч от технологичните предизвикателства. Очакването на бащата е съкровено в душичката на Петьо: дървеното, ръчно изработено корабче, подарък от съседката (Ангелина Славова) е „магическият атрибут“, който свързва света на детето с трепета на завръщането. Ала момчето не знае, че този път няма да се затича в силната прегръдка на татко си… И както много точно отбелязва Елица Матеева: „В живота има смърт, лъжа, омраза, тъга, страдание и Петьо преминава през тях, докато шумът на морето и залезите му разказват чудни приказки за кораб, който оцелява – това е малкият български кораб на Петьо“[2].
Всъщност Петринел Гочев е направил прекрасен, топъл филм, в традицията на класическото българско детско кино. Реално е много повече говори на възрастните (публика 40+), която е отраснала с ленти като „Войната на таралежите“, „Горе на черешата“, „Рицар без броня“ и др. Носталгичната, премерена нотка идва от реалистичното потапяне в света на детството, без да се прибягва да изкуствени приказно-фантастични сюжети. Но да – има много деликатна извънреалистична, по-скоро въображаема линия, която съществува в някакъв много дълбок пласт на усещане. Тя е скрита в нюансите на разказване на историята, великолепната визия (филмът е отлично заснет от оператора Румен Василев) и онзи специфичен дух на невинност, която се сблъсква с неизбежните удари на живота и трагичен етап от порастването.
Лично аз чаках с нетърпение появата на „Български кораб потъва в бурно море“ поради няколко причини: от една страна, е тематичното сходство с „Писма от Антарктида“ (2019, реж. Станислав Дончев) – а именно проблемът за оповестяването на смъртта и загубата на родителя. Отделно по време на подготовката на филма актрисата и сценарист Гергана Змийчарова пускаше много интересни постове в личната си Фейсбук страница около историята на написване на сюжета и особено автобиографичната част, свързана с детството на Петринел Гочев[3]. Всъщност двете творби – „Антарктида“ и „Корабът“ (накратко) – са доста различни и като авторски подход, и като наративни стратегии и развитие на образите, и като кинематографично изразяване и визуално потапяне в реалността. Тук няма да ги сравняваме, защото идеята на този текст е да щрихира други акценти.
Всъщност дебютният пълнометражен филм на театралния режисьор не може с лекота да се сложи в определени рамки. Кинотворбата не е просто детски или семеен, не е само за любовта към морето, за живота и смъртта, за отношенията родители/деца, деца/възрастни, деца/деца. В него има особена, харизматична многопластовост, която умишлено, като художествено решение не е фиксирана в определи ясни определения. Има нещо много чаровно в първоначалните провокации към зрителя. Например – уж действието е в сегашно време (ориентираш се по телефоните и автопарка), но цялостната атмосфера като светоусещане е в близкото минало, нейде в 80-те на ХХ в. Другата провокация е необичайни прочит и включването на Вапцаров, извън всякакви идеологическите, политическите, исторически контексти. Една от най-впечатляващите сцени е семейния прочит с гласовете зад кадър на Гергана Змийчарова и Димо Димов на „Писмо“. Изключително актьорско изпълнение, втъкано майсторски в цялостната драматургия и извеждане на посланията.
Петринел Гочев вкарва много деликатно загатнати театрални моменти, но те по никакъв начин не дразнят, а сътворяват друга, чувствителна гледна точка към темата на филма. В кулоарите на фестивалния комплекс във Варна дочух, че му липсва киноопит и кинозанаятчийство (е, нали е дебют?!), и вината на „Български кораб…“ е, че се е появил три години след „Писма от Антарктида“ и едва ли не го повтарял и крадял. Стъкмен абсурд! Позволете ми да не се съглася и да не откривам аргументи в тези твърдения. Категорично не трябва да самозатваряме малката си кинематография с такъв тип „разсъждения“ и така с лека ръка да игнориране появата на нов, оригинален автор, идващ както от театъра, така и от изобразителните изкуства. Неговото дебютно, кинаджийско „корабно въже“ дръзко е усукано от неклиширани влакна, в чийто състав има други темелни елементи. Точно това прави филма различен, и такъв трябва да бъде, а режисьорът недвусмислено да заявява почерка си. Петринел Гочев, подобно на Ясен Григоров, обогатява с присъствието си съвременното българско кино и надгражда филмовия език точно със специфичния си, поетичен и същевременно дълбок усет към смисъла на разказаната история. Именно по този начин и разтваря емоционалното напрежение в контекста на детските светове и детството. Сложен комплекс, който трябва да говори на възрастните. Също така – има толкова филми, направени в света по темата за смъртта и детето, че появата в близка хронология на две български нови творби със сходна проблематика, означава само едно: подчертаване на нейната значимост н нуждата тя да бъде експонирана през разнородни, контрастиращи, стилистични подходи и мисловно-монтажни конструкти. „Последните години почти не съществуват табута в екранното творчество за деца и тийнейджъри“ – пише много точно Радостина Нейкова[4]. Изобразяването и осмислянето на смъртта в детското кино е сложен проблем, който авторите трябва да решават с повишено внимание, тъй като все пак се смята за деликатна и определено табуирана тематична зона.
Киното е най-силният визуален масов медиум, чрез който посланията достигат лесно до широк кръг от публики. Когато в главната роля е детето без значение за какъв тип кино става въпрос, то авторите на филмовото произведение налагат своята актуална визия за това какво представлява феноменът на детството. Като този феномен бива изграден и надграден посредством драматургичните и естетически принципи на кинематографа. Реално киното миметира детството от една страна, а от друга – го конструира наново в кадровата реалност. Не забравя обаче че детството е суверенно, значимо и е алтернатива на порасналия свят на възрастните. Основните равнини на дискурса, в които кинодетето бива изучавано посредством обектива на камерата са: детето като обект на възпитание; проблемът за инициацията на детето; следване на нормата на традиционните ценности в бинарната опозиция „родител/наследник“; поведението на детето към определен набор от социални роли; изразяването на собствената, детска идентичност; детска психология; проблемът за насилие между децата или детето като обект на насилие; детската колективна памет; мнемоничната травматичност; памет, забрава и историчност; детето и предизвикателствата на динамичния днешен свят; детето и екологията; обществената реакция спрямо дете в беда или драматична даже трагична житейска ситуация и пр.
Кинематографът преплита два активни пласта на детската субкултура, в различно съотношение в зависимост от авторската визия и от спецификата на кинематографията[5]. Единият е свързан със създаденото от самите деца. Тоест, това което формира техния сват, митология, мироглед, игри, диалози, реакции. Другият пласт – е творение на възрастните. Петринел Гочев в „Български кораб потъва в бурно море“ много умело оперира и с двата. Затова и филмът му се вглежда толкова сигурно отвъд морето, зад дюните на детството, в търсене… на може би детето в него, преживяло всичко, за което се разказва във филма. Своеобразен елегантен катарзис. И много лична творба, която прескача лимесите на автобиографичното по един трогателен, интелигентен и красив начин. А това трябва да се уважава, защото не всеки може да го направи толкова достойно. Не е и лесно… Лично аз приветствам идването на театралния режисьор в киното ни и искам да проследя развитието му в кинематографията ми. Тоест – очаквам следващи негови проекти и тяхната реализация на екран. Безкрайно интересен и задушевен ми е.
Петринел Гочев също така чудесно работи с малките актьори – и подобно на друг мой любимец, японския режисьор Хирокадзу Корееда – не ги кара да играят пред камерата, а да бъдат самите себе си. Да реагират в дадена сцена-ситуация и диалог, не като персонажите си, а следвайки собствените си интуиции, характери и поведения. Залагането на автентичността и реалистично-поетичния подход в крайна сметка водят до максимално органични резултати на екрана. „Мисля, че за децата трябва да се говори със същата отговорност, с която се говори за възрастните. Малко подвеждащо е това твърдение, защото ако се замислим как говорим за различни хора, няма да ни се иска така да говорим и за децата. Всъщност добре е да говорим внимателно и отговорно за възрастните, тогава и значимостта на детето ще дойде на мястото си. Защото какво са децата? Човеци, пълноценни, сложно разсъждаващи, сложно и непознато обичащи, сложно и изненадващо мразещи. Единствената разлика е, че са малки, крехки физически и може би не знаят много думи.“[6]
Настоящият текст е съвместна публикация със списание Кино.
Филмография
„Български кораб потъва в бурно море“ – България, 2022, 96 мин., игрален, детски, семеен
Режисьор: Петринел Гочев
Сценарий: Петринел Гочев, Гергана Змийчарова
Оператор: Румен Василев
Музика: Димитър Величков-Шмид
Продуценти: Галина Тонева, Кирил Кирилов
В ролите: Михаил Мутафов, Ален Ангелов, Християн Манолов, Весела Бабинова, Гергана Змийчарова, Димо Димов, Станислава Николова
Продукция на Гала Филм с помощта на ИА НФЦ и БНТ
Бележки
[1] Сахарнов, Святослав. Околосветско плаване. Детска морска енциклопедия. Варна, Георги Бакалов, 1978.
[2] Матеева, Елица. Необятният копнеж по синевата на детството. – Портал Култура, 02.09.2022. Достъпно на: https://kultura.bg/web/необятният-копнеж-по-синевата-на-детс
[3] Виж интервюто с Гочев, където това е описано: Матеева, Елица. За сиянието на малките стъпки, търсещи света на детето. – Кино, октомври, 2022. Достъпно на: http://www.spisaniekino.com/за-сиянието-на-малките-стъпки,-търсещи-света-на-детето.html
Отделно – на пресконференцията на филма във Варна режисьорът също разказа много интересни моменти от раждането на идеята и написването на сценария още преди 20 години.
[4] Нейкова, Радостина. Табуто на смъртта и съвременното детско кино. – В: Изкуствоведски четения`2013– сборник изследвания. София, ИИИзк – БАН, 2014, 294.
[5] По този повод – много добър изследователски компендиум дава следният сборник: The Child in World Cinema. Children and Youth in Popular Culture (Olson, Debbie – Еd.). London, Lexington Books, 2018. В него на няколко места се дискутират в дълбочина именно спецификите в реалистичните подходи спрямо проблемите на детето и детството в разнообразните световни кинематографии. Като категорично се акцентира не върху приказно-вълшебния модел на американското кино, а на творби, които се фокусират върху подрастващите в Европа, Латинска Америка, Азия и Африка.
[6] Матеева, Елица. За сиянието на малките стъпки, търсещи света на детето. – Кино, октомври, 2022. Достъпно на: http://www.spisaniekino.com/за-сиянието-на-малките-стъпки,-търсещи-света-на-детето.html
