През последните десетина години софийската оперна трупа се радва на завидно обновяване. Нови солисти и нов репертоар. При това от малко играни досега творби. След четирите опери на „Пръстенът на нибелунга“ и „Тристан и Изолда“[1], „Парсифал“ е шестото заглавие на Вагнер на софийска сцена. Реализациите са дело на титаничната мощ и необичаен режисьорски прочит на директора на операта – режисьора Пламен Карталов.

Операта „Парсифал“, именувана от автора си като „сценична мистерия“, е последният опус на Вагнер. Тя препраща към религиозни символи и обредни действия. Например появата на Парсифал в трето действие след скиталчеството му по света, което извиква като аналогия 40-дневния престой на Иисус в пустинята – като подготовка за Неговата поява в света. Тази символика се подчертава и в режисьорския прочит –  Парсифал носи копието на раменете си така, както впоследствие разпнатият Иисус носи кръста. Пак в трето действие Кундри, която умива стъпалата на Парсифал, както прави и Мария Магдалена. Гурнеманц полива главата на героя с вода от вълшебния извор, както и Йоан Кръстител кръщава с вода Иисус. И както библейската героиня е освободена от греховете си от Иисус, така и героинята на Вагнер бива опростена от Парсифал за нейните деяния спрямо рицарите.

Един от успехите на постановката е характерната за Карталов „визуализация“ на музиката. Именно умелото раздвижване на спектакъла – както благодарение на атрактивно построената сценография, която при всяко разместване придобива друг ракурс, така и благодарение на активното сценично присъствие на артистите (доста подмладен състав) и пълноценното използване на сценичните механизми, които дават дори на най-статичните моменти необходимото разнообразие.

С помощта на сценографията и костюмите Карталов поставя героите в едно „безвремие“. Те всъщност не принадлежат на никое време, а режисурата дава възможност на зрителя да дорисува това, което желае.

За мен беше особено интересен моментът, в който Клингзор хвърля копието на Граала с цел да нарани Парсифал в края на второ действие. След като прожекторите бяха изгасени и отново включени, копието беше вече в ръцете на главния герой. Подобни ефекти въздействат и са съзвучни с останалите внушения на режисьора. Въздейства и използването на лазерни лъчи в края на третото действие – кулминацията на спектакъла. Затова и екипът Андрей Хайдиняк – акад. Пламен Карталов работи много активно. И чрез зрителни ефекти приучава публиката към музика, която не е особено популярна у нас.

Сценографията и костюмите търсят символи и в цветовото решение. В първо и трето действие преобладава белият цвят за сценографията и костюмите (Нумен, Ивана Йонке и Станка Вауда). Това е свързано с духовната чистота. Второто действие – съблазняването на Парсифал – е решено в червено. Почти през цялото второ действие взаимодействията се развиват върху червена възглавница, а този цвят често е свързван със страстта, секса (грехопадението). В трето действие символиката е подчертана посредством костюма – главният герой идва, облечен в черно, а Гурнеманц му слага бялата мантия, приемайки го в редицата на рицарите.

Струва ми се, че тази опера, повече от другите Вагнерови произведения, представени в България, изисква солидно актьорско присъствие. И участващите в този спектакъл артисти го защитават. Костадин Андреев изгражда образа на Парсифал в дълбочина не само като вокални задачи, но и като сценично присъствие. Особено впечатление прави той във второ действие, когато трябва да се противопостави на съблазнителките. В трето действие основна част от майсторството на Андреев се дължи на неговото сценично присъствие и просветление, когато вече се чувства достоен да заеме мястото си сред рицарите на Граала.

Гергана Русекова в ролята на Кундри е различна в различните етапи на операта – обрисувана като безумка в първо действие, съблазнителна (но с мярка) във второ действие, безмълвна, просветлена и намерила покой в трето действие. Изпълнителката показа разнообразните лица на героинята си не само като певческо присъствие, но и като актьорска игра.

Гурнеманц, изпълнен от Ангел Христов, макар да изглежда изначално мъдър и въвеждащ в историята, всъщност той ѝ дава тласък, изгонвайки Парсифал в края на първо действие и съпровождайки го отново до замъка на свещения Граал в края на трето действие.

Оркестърът на Софийската опера, предвождан от Айра Левин, разкрива нюанси, които правят Вагнеровата партитура изключително многослойна и зрима, с възможности слушателите да се насладят на нейната емоционална, естетическа и темброва красота.

Хорът на Софийската опера, подготвен отлично от Виолета Димитрова, беше особено ефектен като събирателен образ на рицарите на Граала. Пластиката на изпълнителите допринася за убедителното им присъствие на сцената.

127 години след началото на българското оперно дело предстои вълнуващ сезон за Софийската опера. След като Операта представи с голям успех Вагнеровата тетралогия „Пръстенът на нибелунга“ във Фюсен, Германия, с български певци, същата грандиозна творба се подготвя и за предстоящия гастрол през май 2018 г. на сцената на Болшой театър в Москва. Особено важен факт е, че тетралогията на Вагнер липсва в афиша на Московския оперен театър повече от сто години.

Планирани са премиери и на две знакови български творби – танцовата драма „Нестинарка“ от Марин Големинов и операта „Янините девет братя“ от Любомир Пипков. Тези две произведения също ще бъдат играни в Москва.

За редовните гастроли в Япония (през есента на 2018 г.) се предвижда и премиерно заглавие – операта „Кармен“ – с предстояща премиера на 3 ноември 2017 г..

За първи път на софийска сцена ще се появи и балетът „Корсар“ (премиера на 23 ноември 2017 г.).

Въобще – трупата на Софийската опера и балет се радва на много нови заглавия и заслужен зрителски интерес. Очертава се един наистина успешен сезон!

[1] Спектакълът „Тристан и Изолда“ също е гостувал с голям успех в словенската столица Любляна.