Платформа за изкуства към Института за изследване на изкуствата при БАН потърси водещи и активни творци и изкуствоведи, да отговорят на няколко блиц въпроса свързани с творческия процес по време на пандемията – как тя се отразява в културния живот на страната и какви ще бъдат нейните последици в бъдеще.
Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Завършил е режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Здравко Митков през 2010 г. Докторант в сектор „Театър”на Института за изследване на изкуствата, БАН. Създал е повече от 20 спектакъла, между които „Дванайсета нощ” на Шекспир, „Хоро” на Антон Страшимиров в Русенския театър и „Телефонът на мъртвеца” от Сара Рул в Драматичен театър Варна. Автор е на четири романа, последният от които – „Малкият бог на земетръса” излезе през 2019 г.
Какво правите сега по време на социална изолация вкъщи. Как оползотворявате времето си?
Използвам по-голямата част от времето си за четене на всичко онова, което съм пропуснал или изоставил поради липса на време. Също така наваксвам с гледането на спектакли и кино, които съм пропуснал през годините. Хубаво е, че големи институции като театри и филмотеки отвориха своите архиви – така успях да видя някои неща, които или бях забравил или за които физически не бях успял да отделя време. От друга страна това създава малко странно усещане – сякаш наблюдаваме отломки от един друг отминал свят.
На какъв творчески етап ви застигна кризата?
Тъкмо бях започнал сценичните репетиции на пиесата „Портокалова кожа” от Мая Пелевич в театър „Възраждане”. За съжаление трябваше да спрем много бързо.
Как пандемията промени вашите житейски и творчески планове и решения?
Всичко, което бях планирал в театъра, се отложи за неизвестно време. Заедно с това пропадна гостуването на спектакъла „Хоро” на Драматичен театър Русе в София. Освен това пропаднаха редица мои пътувания: например като автор трябваше да взема участие в едно събитие, организирано от Регионалната библиотека в Стара Загора. Всичко това ми се отрази по някакъв начин емоционално, но и успокояващо.
Какви тлеещи проблемни теми изплуваха на повърхността вследствие на социалната изолация и стопиране на културния живот в България и по света?
Мисля, че проблемите, които излязоха на дневен ред въобще не бяха тлеещи. Те бяха видни, но тенденциозно неглижирани, защото в културния живот в България има много силни съпротиви срещу реформите, а и срещу промените на всякакво ниво; в голяма част от институциите цари битов консерватизъм, а заедно с това секторът не е достатъчно реформиран от предишни опити. На първо време настоящата ситуация показа много ясно, че има дейности в спектъра на човешката активност, които не се поддават на пазарни (или поне не изцяло) механизми. Изкуството, в частност и театърът, макар и не есенциална дейност за човешкото съществуване, попада в този фокус. Освен това недореформираният сектор излага на риск не само ангажираните в творческите професии на свободна практика, а и показва, че редица дейности са оставени само и единствено на произвола на пазарния фундаментализъм – такъв е случаят например с дейности като превода, критиката и т.н.
Какви според вас ще бъдат последиците за творческия процес?
Трудно ми е да прогнозирам с категоричност. По-скоро бих споделил моите страхове, които са производни на моята песимистична природа и на засилващото се чувство на реализирана дистопия, докато трае извънредното положение. Страхувам се, че социалната изолация няма да бъде така лесна за преодоляване, поради естествените страхове, които идват от всичко, което се преживява в момента. Освен това изглежда, че това е идеалната ситуация за раждане на нова диктатура – в смисъла на това, което Джорджо Агамбен коментира – тоталитаризъм, приложим върху основанията за сигурност. Опасявам се, че в този смисъл по съображения за сигурност може да се окаже, че щом можем да живеем без дейности, които не са есенциални за съществуването – като театър, концерти и изложби, може би тяхното възстановяване няма да бъде така лесно и така охотно от държавата и подкрепящите ги институции. Мисля също така, че в подобна ситуация социалните навици не биха могли да бъдат толкова лесно върнати към предишното „нормално”. Страхът ми е, че новата нормалност може да се окаже много удобен улей за социален инженеринг. В този смисъл не зная театърът и изобщо изкуствата как биха действали. Предишните творчески и рецептивни стратегии могат да се окажат неработещи.
От къде очаквате помощ и подкрепа в настоящата обстановка на извънредно положение, свързана с COVID-19?
Мисля, че държавата трябва да преосмисли основните си политики в областта на финансирането на сценичните изкуства не само поради епидемологичната ситуация и невъзможността да се работи при тези нейни условия, а поради трайната нефункционалност на това финансиране, което създава секторни неравенства. Освен това мисля, че ЕС трябва да изготви програми за копродукции, които да функционират след пандемията. Политиката на съюза досега беше да оставя стратегиите в културата и изкуствата на институциите от национално ниво и нямаше мандат за директно включване. Това също мисля, че трябва да се промени.
Как изкуството може да помогне терапевтично при последвала социализация след края на пандемията?
Изкуството най-общо, особено сценичното, може да помогне терапевтично като възвърне радостта от заедността. От общуването в жив план. От споделянето на истории, сюжети, разкази, емоции.
Какви идеи имате за възстановяването на културния живот в страната след края на пандемията?
Едно от нещата, които бих направил като жест, който е на границата между изкуството и социалното, е курирането на инсталация с истории от пандемията и изолацията. Също така мисля, че театрите трябва да се обърнат към сюжети на дистопичното, на търсенето на въпроси за личната отговорност и мястото на държавата. Настоящата ситуация поставя множество етични въпроси – доколко можем да участваме в тази ситуация при нарушени основни свободи, доколко нашият биологичен материал (като имунитетът например) е част от обществения дискурс? Бях в Белград няколко дни преди Световната здравна организация да обяви пандемия и първото нещо, което направих беше да си купя „Чумата” на Камю. Оттогава ми се върти идеята да направя нещо по този роман.
