Една приказка за Хитър Петър разказва, че той написал писмо до Бог и го оставил при олтара на църквата.  Молел за обикновени неща – малко пари, за да спаси семейството си от глад.

Но защо написал писмо? Защо той не влязъл в храма, не се представил на Бог и не отправил молитвата си към него, както е обичайно? Може би страх, предпазливост, анонимност – може и нещо четвърто.

Комфорт на дистанцията, лесен за изобретяване.

Наскоро във Франция беше убит един свещеник. По време на литургия. Със сигурност всеки, чул новината, е потръпнал от бруталността на случилото се. Разбира се, за щастие, не сме били на място и не сме видели този ужас. Преживяваме го вече в тренирано хладнокръвие на дистанционна инерция, намираща секуларни оправдания: свещеникът е човек като всички онези, които загинаха при атентатите. От друга страна, дали посегателството е целяло символичен акт, или е случайно обстоятелство? Може би едно, може би друго… и в двата случая сме с „вързани умове” от политически, социални, икономически, някакви си разяснителни модели; все едно, напредват до там, докъдето започват да се изключват взаимно.

Умеем комфорта, но сме тревожни.

Ако се храним – какви сме? Добри познавачи на кулинарни практики.

Ако сме учени – какви сме? Ерудирани изследователи на някое изкуство, което трябва да бъде класифицирано, индексирано и готово за употреба.

Ако сме християни – какви сме? Туристи, които влизат в църквата, за да я „прегледат”, и с придобита възхита продължават по маршрута си.

Маргинализираме ли същността, за да я познаваме (или за да познаваме нещо около нея)? Накърняваме ли връзките, които нашата култура и религия е създала, като се капсулираме встрани от нея и парираме реакция? Ние винаги казваме, че харесваме цивилизацията си, горди собственици: принадлежи ни и ние й принадлежим, търсим основанията си в нея. Но едно откъсващо се от основната си етимология „яваш-яваш” е застанало зад фасадата на гордостта ни.

А „основанията” ни изглежда да са на една ръка разстояние. Лошо ли е да хапнем, защото сме гладни, позволяваме ли си време да преживяваме култура, страшно ли е да се помолим в църква, или да поговорим със свещеника: доказателство тялом и духом, че имаме все още връзка с нашата християнска същност.

Какво станало с подхвърленото писмо на Хитър Петър? То не потънало. Молбата му стигнала там, където трябва, защото в църквата бил свещеникът. И макар че нашият герой не останал напълно доволен от „услугата”, все пак имало кой да преведе писмото му до Бог.

Мемориал и музей „Аушвиц-Биркенау“, Полша