22-ри фестивал на документалното и анимационно кино се проведе традиционно в град Пловдив, между 30.11 и 05.12.2015 г. Както обикновено фестивалът събра голяма част от българските кинотворци и кинокритици. Състезаваха се 24 документални филма и 14 анимационни.
Това издание на фестивала премина под сянката на спора относно това кой трябва да вземе голямата награда за документално кино. Липсата на единодушие (което за мен не е проява на нещо негативно, напротив) се потвърди и от факта, че наградените филми бяха няколко – журито отличи като най-добър филма на режисьора Стойчо Шишков „Народен дом на терора“, а наградата на гилдия „Критика“ бе дадена на филма „Опит за биография на лицето Х“ на режисьора Васил Живков. Наградата за режисура отиде при Борислав Колев за филма „Салто Мортале“. При анимационните филми положението беше по-различно – там цареше пълен синхрон между оценките на журито, критиката и публиката. Голямата награда „Златен ритон“ 2015 за анимационен филм спечели „Любов с превалявания“ на Андрей Кулев и Ася Кованова, по музика на Петър Дундаков Журито връчи още една – специална награда за анимационно кино на филма „Стих и щрих“. Традиционно, имаше награда и за дебютанти както в документалното, така и в анимационното кино.
Фестивалът беше открит с последния филм на големия български режисьор и преподавател по кино – Иван Георгиев-Гец, който ни напусна през 2015 година. „Усмивките на българските комедии“ беше представен от сърежисьора на филма Радослав Илиев.
Може да разделим документалните филми на „Златен ритон“ 2015 в две условни тематични групи – едната, посветена на социалистическото ни минало и незавършващия преход, а другата, посветена на конкретни личности. От своя страна филмите бяха такива, които разказват историите на наши съвременници и такива, които са посветени на значими личности от българското минало, като Христо Ботев и Св. Методий.
И двата наградени документални филма „Народен дом на терора“ и „Опит за биография на лицето Х“, са посветени на травматичното ни комунистическо минало. А вторият изследва и последвалия неуспешен преход, който все още продължава. Както броят на филмите с такава тематика, така и наградите показват недвусмислено важността на тази тема, а също и факта, че все още има много хора, които не искат да забравят и да неглижират случилото се след 1944 г., защото то има изключителни последствия и днес. „Народният дом на терора“ е сграда в самия център на София, запазила спомена за зловещите събития, на чийто фон дори филмите на ужасите бледнеят. Режисьорът не спестява бруталните подробности за извращенията, които представители на Народната власт извършват срещу „враговете“ на властта след 09.09.1944 г. именно в тази сграда. Представени са нови документи и доказателства, свързани с тези ужасяващи събития. Не мога да не отбележа обаче и факта, че една голяма част от критиката изрази несъгласие с мнението на журито. Според някои от критиците филмът разказва изключително важни събития, но кинематографическата стойност на разказа е на незадоволително ниво. Може би поради тази причина наградата на гилдия „Критика“ отиде при друг филм: „Опит за биография на лицето Х“. Филмът-есе, който разкрива силната авторова позиция, е посветен на политиката и живота в България от 1944 г., та до наши дни. Въпреки че според мен филмът е прекалено дълъг и пренаситен със събития, това е и един от най-добрите филми на „Златен ритон“ 2015 г. Още един филм беше посветен на събитията от социалистическото минало на страната ни – „Агресията“ на Анна Петкова, който взе наградата на СБФД.
Това, което беше характерно за голяма част от историческите документални филми, които използват възстановката за реконструиране на отминали събития, за които липсват архивни материали, е липсата на визуална култура или пък липсата на „изпипване“ на детайла. Дали от желание да се пести или от немарливост, не мога да се ангажирам с оценка, но мога да отбележа фактите, посочвайки примери – имаше кадри, които пресъздаваха първата половина на XIX век, в които се виждаха в кадър климатици по сградите. Друг пример – хайдути, които са стояли с месеци в планината и са водели битка след битка, стояха пред камерата с чисти, снежно бели и изгладени ризи и прилежно сресани коси. Повечето от документалните филми на „Златния ритон“ имат държавно финансиране, особено онези, които са посветени на исторически събития и важни личности. Затова не мога да остана равнодушна към тези очевидни проблеми във визията на документалните филми, които безцеремонно изваждат зрителя от магията на киното и го захвърлят в свирепа бутафория!
Филмите-портрети започнаха с филма „Васил Гендов – мит и реалност“, посветен на първия български режисьор. Филмът на Илия Костов е реализиран по повод 100 годишнината от първия български игрален филм „Българан е галант“ (1915). „Известният непознат“ на Светослав Овчаров за Иван Стоянович и „Добри Желязков – фабрикаджията“ на Ярослав Ячев, допълват картината на филмите за исторически личности.
Документалните филми, посветени на наши съвременници присъстваха ярко на фестивала и бяха най-запомнящи се. Провокативният „Салто мортале“ със сигурност не остави публиката равнодушна, чуваха се аплодисменти по време на прожекцията. Този филм отведе зрителя в една безкрайна блъсканица между това да симпатизира на главния герой, ръкопляскайки по време на прожекцията от една страна, а от друга страна да се възмути и дори наскърби от неговите често пъти жестоки, брутални действия. Струва ми се, че много ясно можеше да бъде усетена позицията на режисьора на филма, тя не беше скрита. Това прави „Салто Мортале“ още по-провокативен, имайки предвид факта, че главен герой е спортистът Ангел Генчев, който поставя българските щангисти в центъра на допинг скандал на Олимпиадата в Сеул през 1988 г., а понастоящем е затворник рецидивист.
По време на фестивала се проведоха и две събития, пряко свързани с Института за изследване на изкуствата, БАН. Представяне на специалния брой на сп. „Проблеми на изкуството“, посветен на 100 години българско кино и в памет на проф. Александър Янакиев, дългогодишен директор на ИИИзк. На церемонията бяха наградени младите автори на статиите, спечелили награди в конкурса, организиран от списанието и от сектор „Екранни изкуства“, ИИИзк. На фестивала „Златен ритон“ беше представена и книгата на проф. Надежда Маринчевска „Анимационните хибриди“.
По презумпция документалните филми би трябвало да отразяват както съвременната действителност, така и миналото, да запознават публиката със съдбите на значими личности, събития, процеси. В този смисъл документалното кино е изключително въздействащо, но и важно за обществото. И въпреки че на 22-рия фестивал за документално и анимационно кино се дочуваха недоволни възгласи от страна на критиката, най-вече заради липсата на новаторство сред конкуриращите се филми от тази година, аз мисля, че те все пак бяха изпълнили своята цел.
