Йоана Спасова-Дикова[i]
„Духът на Гогол“ по Николай В. Гогол, режисура: Биляна Петрова, сценография и костюми: Изабела Манолова, музика: Гьорги Георгиев, вокали: Кирил Хаджиев – Тино & Изабела Манолова, хореография: Стефания Георгиева, сценичен бой: Евгени Енчев, участват: Дамян Тенев, Георги Грозев, Петко Венелинов, Ива Кирова, Боряна Бабанова, Павел Емилов, Драматичен театър – Ловеч, със специалното съдействие на MINOAR, SUPANYO, TEODOR, Kris Fashion, WELGA, Izabela Manolova Photography
„Ама че тук стават чудесии…!“
Из малоруска комедия
„Отпред още – иди-дойди; а отзад съвсем прилича на дявол.“
Из една простонародна приказка
„Махни се, махни се, сатанинска магийо!“
Из малоруска комедия
В тези фрази от малоруски (украински) комедии и приказки, цитирани от Гогол в разказа „Сорочинският панаир“ от първата му книга „Вечери в селцето край Диканка“ (1831–1832), до голяма степен се съдържат сложните усещания, които предизвиква спектакълът „Духът на Гогол“ на Драматичен театър – Ловеч. Зрителят е въвлечен в една гоголевска магия на кръстопътя между тук и отвъдното сред чудесии, сатанински изчадия, демони, вещици, самодиви, зверове, призраци, духове, светлини, пушеци, звукове, напеви, гласове…
На въпроса ми към режисьора на представлението Биляна Петрова, която е директор на театъра, както и докторант в Института за изследване на изкуствата, БАН, защо се е обърнала към Гогол, тя сподели: „Николай Василиевич е един от най-мистичните руски и световни автори. Първите срещи с него помня още от 133 СУ „А. С. Пушкин“. Беше много вълнуващо за въображението ми в началните класове да чувствам съвсем различните природи на двамата велики автори – Гогол и патронът на училището ни – Александър Сергеевич Пушкин. Започнахме с приказките му още от първи клас, но после, когато се появи Гогол, видяхме съвсем друга, различна природа на приказката – мистичната. Гогол е също така и един от големите световни драматурзи, с които започна обучението ми по актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ. Създаването на драматургичен разказ, който да оживи миналото на автора, но и да търси конкретни връзки между биография и творчество, се оказа целта на нашия спектакъл. Търсим безграничната одухотвореност и проникновеност, които той е донесъл на човечеството“.
Драматургичната основа на спектакъла представлява композиция от ранните текстове на Гогол, предимно от „Вечери в селцето край Диканка“ (1831–1832) и по-конкретно „Вечер срещу Еньовден“ и „Иван Фьодорович Шпонка и неговата леля“, документални текстове, спомени за писателя, и писма на Гогол. Ръководен от Биляна Петрова, която е инициатор на проекта, целият екип от млади творци участва в създаването на спектакъла на колаборационен принцип, като всеки се включва с идеи в подреждането на драматургията, създаването на визията, звуковата среда и търсенето на актьорската експресия. В случая нетипично за театъра ни напоследък е това, че очевидно е извървян дълъг път на предварително подготвка, задълбочено проучване на текстове на великия писател, архивни материали, документи, спомени, епистоларни свидетелства. Трупата работи и с психолог. Провеждат се срещи с ученици, които са потенциални зрители на бъдещото представление и се разговаря с тях за Гогол. Оказва се, че той като автор е слабо застъпен в обучението по литература и малцина знаят нещо за неговия живот и творчество, което усилва амбицията да бъде реализиран такъв проект дори и само с образователна цел.
Тази многопластовост, заложена в спектакъла, буди уважение. Още повече, че тя е осезаема, четима, разпознаваема. Според режисьорката в работата от изключителна важност е търсенето на характера на сценичния разказ. „За екипа ни беше ясно,“ – казва тя – „че вървим през еклектика, поради различната тежест на документалния и художествения пласт. И не биваше яркият език на Гогол да олекне, а биографичните цитати да натежат като олово поради мрачни препратики. Отделните линии трябваше да се вплетат органично, за да не се разпадне историята.“
Сюжетната линия следва перипетиите на един студент (в ролята е Дамян Тенев), който търси духа на Гогол.
Спектакълът ни връща към детството и юношеството на Гогол в Украйна, преди да замине за Санкт-Петербуг на 19 години с амбицията да стане писател. Петрова споделя, че целта е била да бъде „ушит“ драматургичен разказ от парчета спомени от най-ранната Гоголева проза, преплетени с биографични документи, анализиращи смъртта му. „Получи се странна дреха,“ – продължава тя – „като тази на дявола, която се изгубва на панаира в историята“.
Началото на своята кариера Гогол започва с разкази за любимото топло и светло, в неговите представи, родно място в Малорусия, пълна противоположност на мрачния и студен Санкт-Петербург, в който му се налага да живее и твори. Чрез роматично-мистичното потапяне в добре познатата му древна, дива, архаична култура, Гогол се противопоставя на безчовечната, смазваща, чужда, европеизираща се цивилизация.
В предварителната работа е била търсена веселата природа на „малоруското пеещо и танцуващо племе“, както го назовава Пушкин и както е описано в ранните разкази на Гогол. Екипът, воден от творческата си фантазия, си поставя задачата да открие вътрешното усещане на писателя за родова и семейна принадлежност, оставило светъл отпечатък в детското съзнание на автора.
По време на репетициите творците често задавли въпроса смешно ли е или страшно, Гогол не е ли страшен? Те обаче все повече се убеждаваи, че прозата в тези най-ранни Гоголеви разкази е повече поезия и трябва да зазвучи от сцената светло като майска нощ в тогавашната украйнска част на Русия – Малорус. Тя трябва да звучи радостно и по думите на Белински „пакостливо, замислено-сладостно и с добродушна насмешка като вечна младост…“
Гогол в творчеството си се опитва да преобърне представите за истинската стойност на изкуството, което носи просветление. Той е познат като класически сатирик, изобличител на пороците и обществените недъзи, но в същото време е носител и на светоотеческата традиция като религиозен мислител. Парадоксално у него е, че, въпреки че е силно вярващ православен християнин, той се обръща към езичеството, връща се към мистичните корени, към рода, фолклора, архетипите, свързани с борбата между доброто и злото. В спектакъла „Духът на Гогол“ е направен опит да бъдат обхванати всички тези аспекти на сложния гоголевски гений.
Персонажите, в които се превъплъщават актьорите, са и реални, и митологични: бабата, дядото, родителите, роднини на Гогол, казаци, младежи, девойки, дяволът (Басаврюк, в яркото изпълнение на Георги Грозев), вещици, самодиви. Изпълнителите се появяват в различни образи. Прозвучава и гласът на Гогол – нисък, плътен (Кирил Хаджиев – Тино), глас на дух, който витае сред зрителите.
Сценографията е изцяло от дърво: дяволски трон, шикма-пътека от опърлено с горелка дърво – преход както към миналото и детството, така и към земното, познатото към непознатото, небесното. Нейните завои криволичат, подобно безкрайните, вечно кални пътища на Гоголевата Русия. Търсени са топлите, махагонови, но и кървавочервени цветове като сцените от детството остават в облак дим и прах, и необикновено красива светлина… В костюмите се прокрадват общославянски мотиви: шевици, самодивски премени, звероподобни маски. Действието прескача във времето – от годините, прекарани в родния дом с близки и роднини, тихите вечери, интимните любовни мигове, празниците, обредите, срещите с дявола, борбата с бесовете, броденето по пътищата, до момента на смъртта, а дори и след това…
Важни акценти в спектакъла са свързани с преследващите Гогол образи на митични същества: самодиви, вещици и най-вече на дявола Басаврюк, персонаж от „Вечер срещу Еньовден“. Оригиналното заглавие на повестта е „В навечерието на Иван Купала“. В Украйна този празник, посветен на слънцето и на плодородието, аналогично на нашия Еньов ден, е на 24 юни (стар стил), който се отбелязва по време на лятното равноденствие. В източноправославната традиция на този ден се чества рождението на Йоан Кръстител (чието народно прозвище на украински е Иван Купала). Тогава се берат билки с лечебна сила, пеят се песни, излизат баячки, магьосници, случват се чудеса.
В спектакъла лека-полека ранните детски спомени отстъпват място на прикриваната болка и тревога, на тъжното безпокойство, които извират от душата на Гогол нататък в житейското и творческото му пътуване, докато изкристализират във вик – в ужас пред лицето на смъртта.
Тъмните силите на мрака се срещат със светлината. В самия разказ на Гогол основен персонаж е Басаврюк. Биляна Петрова споделя: „В един момент стана важно да изследваме гения като човешко същество, а не да се дивим на палитрата му от образи. Започнахме да се ровим за факти от живота на Гогол, само и само да достигнем до тази така интересна мистериозна битка с дявола и призива към божественото. Монолитен образ на дявола в историята на литературата изкристализира за първи път именно при Гогол, който го описва подробно в човешки образ и го нарича Басаврюк – от бяс и човек в едно.“
Всъщност Басаврюк е митичен образ в устното украинско народотворчество и означава „дяволски човек“, „дявол, сатана в човешки облик“. Неговото първо писмено описание е именно на Гогол в споменатото съчинение „В навечерието на Иван Купала“. Етимологията на думата е неясна, но вероятно е от татарски произход (от бастирик – „кошмарно съновидение“) преминало в някои европейски езици като босорак, бозоркани и пр., със значението на „демонично същество“, „вещица“. Също така се свързва и с древноиндийското понятие за слънчев – saúrya.
Друг епизод, свързан с тайните около Гогол, пресъздаден в представлението, е ексхумацията на писателя през 1931 г. Биляна Петрова разказва за създаването на тази сцена: „ползваме различни публикации по темата, но основно студията „Пренасяне праха на Гогол“ от Владимир Лидин – писател и свидетел на препогребването на останките на писателя през 1931 г.“ Според очевидеца при разкопаването на гроба се оказва, че тялото е обърнато (има версия, че писателят е изпаднал в летаргичен сън и е погребан жив, което е един от страховете на Гогол приживе). Черепът му го няма. Съществува версия, че той е откраднат през 1909 г. от някакъв колекционер като трофей, който да бъде изложен в музей.
Краткият 42-годишен жизнен път на Гогол с неговата саможивост, странности, меланхолия, депресия, мрачност, болести, видения, бесове, дяволи, вещици, мъртви души и в същото време ироничност, остроумие, чувство за хумор, граничи с абсурда, който продължава и след неговата смърт.
Как би описал самият Гогол собствената си безумна житейска история? Вероятно великият писател едновременно би я изстрадал и би се надсмял. Твърди се, че последните му думи били: „Ще се смея през сълзи“. Такава е философията на неговия живот, пълен със загадки и парадокси. Гогол не дава отговор и не спира по простонародному да мъдрува и да се диви с присъщото му чувство за ирония: „Дявол знае каква е тая работа! Почнат ли да правят нещо християните – мъчат се, мъчат се като ловджийски кучета след заек и пак няма управия, а дето се намеси дяволът, само завърти опашчето си – и веднага, не можеш да разбереш отде се е взело, сякаш от небето е паднало“.
Тръгвайки по следите на Гоголевия дух, младите творци от Драматичен театър – Ловеч се опитват чрез средствата на театралното изкуство да разбулят някои загадки от живота на великия писател, да вникнат по-дълбоко в природата на неговия гений, въвличайки зрителя в гоголевския мистериозен свят, с което според мен постигат и даже надхвърлят предварително поставените си цели.
[i] Авторът изказва благодарност на Драматичен театър – Ловеч за предоставените материали.
