(„Празникът“, режисьор Явор Гърдев, Малък градски театър)

Театралната постановка по филма „Празненството“ на Томас Винтерберг под режисурата на Явор Гърдев се появява на българска сцена повече от 20 години след успеха на тази модерна кинокласика. Днес тя е един от най-поставяните в съвременния театър филмови текстове и доказателство, че кинодраматургията може да предложи образци, по-адекватни на традицията на Ибсен и Хауптман от произведения на съвременни театрални автори. Първата постановка по филма е реализирана в Щатсшаушпил, Дрезден само две години след кинопремиерата. Сценичният вариант е адаптация на Бо Хансен по сценария на Винтерберг и Могенс Руков. Следва шумен успех и още постановки в Германия, Австрия, Полша и др. Английската версия на Дейвид Елдридж се появява през  2004 г. и е обявена от „Гардиън“ за пиеса на годината. Характерни за нея са още по-отчетливите от оригинала препратки към „Хамлет“, които са адекватно разчетени и предадени от режисурата на Явор Гърдев. Все пак в спектакъла на Малък градски театър (МГТ) има някои малки, но съществени промени, за които ще стане дума по-нататък.

Английската постановка (режисьор Руфъс Норис, художник Иън Макнийл) предлага ефектно сценографско решение, което Гърдев изцяло възприема. То се изразява в една голяма черна кутия на две нива, изпълваща сцената, като от двете ѝ страни са вратите, от които влизат актьорите.  На първото ниво е празничната маса, а над нея на заден план е разположено голямо тройно легло. То изобразява трите хотелски стаи, в които са настанени двамата братя и сестрата, дошли за юбилея на баща си, но намеква и за ролята на леглото (т.е. секса) в отношенията на това семейство. Една от най-забележителните сцени е едновременно протичащото действие в трите „стаи“, в които три двойки независимо една от друга разговарят помежду си.

След толкова много версии и интерпретации едва ли е възможно да се предложи някакъв радикално нов прочит на сюжета и характерите, които почти не са претърпели съществена трансформация от екрана към сцената. Нюансите обаче имат значение. За онези, които никога не са гледали филма на Винтерберг, който впрочем не е разпространяван в българските кина: това е историята за проваленото юбилейно тържество на един състоятелен датски хотелиер. Сред най-важните гости са двамата му синове и дъщеря му. Над празненството тегне сянката от скорошното самоубийство на другата дъщеря, близначка на големия син Кристиян. Именно той прави ужасяващо признание и обвинява бащата за смъртта на сестра си. Голямата популярност и неповяхваща актуалност на този роден от киното сюжет се дължат на съвършеното съчетание в него на театралност и драматургичност. Те се допълват от класичността на формата: единство на време и място, безупречна характеризация и функционалност на персонажите, въздействащо изобразяване на отношенията в един дом като модел на обществото.

Въпреки че сексуалните престъпления играят важна роля в сюжета, техните мотиви и проявления не стоят в центъра на постановката в МГТ. Съществено, но също нецентрално значение има и начинът, по който жертвите преработват травмата, преодоляват унижението и си възвръщат достойнството. И в оригинала на Винтерберг, и в постановката на Гърдев една от основните теми е неограничената власт, безнаказаността на престъпленията и неизбежността на възмездието. Развитието на сюжета постепенно разкрива механизмите за формиране на тази брутална доминация, завоалирана като патриархалност. Това са култът към силата и властта, сексизмът, расизмът, чувството за превъзходство над другите. Принципно важна е и ролята на „отричащите“, които определят като „въображение“ и „усещане“ всяко твърдение, застрашаващо патриархалната власт.

Семейството е представено като модел на обществото, защото и обществото е организирано според йерархията на семейството. Бащата е „добър“, защото се грижи за всички, осигурява благосъстоянието им, мисли за бъдещето, заради което взима окончателните решения и всичко му е позволено. Всички трябва да се смеят на шегите му, да възприемат недостатъците му като достойнства, да възхваляват мъдростта му и неговата задушаваща околните жизненост. Защото той е създател и господар на света, който „поданиците“ обитават. Той си е намерил гениалното оправдание, че всичко, което прави, независимо как се възприема от другите, е за тяхно добро. Всъщност се е убедил, че насилието и безнаказаността са циментът, който прави властта му непоклатима.

Много важна роля в спора за истината относно престъпленията в миналото и пиесата, и филмът отреждат на деликатното противопоставяне между господарите (собствениците) и служителите (работещите в хотела). Именно вторите са онези безгласни свидетели на насилието, които събират смелост от бунта на Кристиян да заемат активна позиция, за да може той да доведе докрай своята борба.

Като цяло сравнително младият актьорски ансамбъл на МГТ е органичен и вдъхновен, за което със сигурност заслуга имат темата и режисьорът. Принципният проблем е Иван Бърнев в ролята на бащата,  антагониста, другата важна роля, равностойна по значение на меланхоличния бунтар Кристиян (Бойко Кръстанов). Неубедителността на Бърнев не е въпрос на актьорски качества, а на дадености – физическо присъствие, език на тялото, характерност и човешко излъчване, които никакъв грим или външна промяна не може да компенсира. Голямата част от публиката трудно ще повярва, че той е сексуалният насилник, но изглежда, това е елемент от концепцията. Жалко, защото с участието на други, също свързани с Гърдев актьори като Владо Пенев или Михаил Билалов, тонът и смисълът на представлението биха били съвсем други и то би достигнало несравнимо по-голяма дълбочина и сила на обобщението.

Този избор диктува и промяната във възрастта на героите: поводът за празненството става не 60-ата, а 50-ата годишнина на бащата. Сигурно за 20-годишните 50-годишен мъж изглежда на патриаршеска възраст, но за по-зрялата публика едва ли е така. Бялата коса и брада са просто дегизировка, която не увеличава убедителността. Освен че изглежда малко неправдоподобно такова честване на една средна в наши дни възраст, то променя радикално поредица от времеви координати на историята: синовете и дъщерята не са 30-годишни, а на 20 и няколко. Друг много важен елемент е, че се скъсява отдалечеността от престъплението и времето на премълчаването, което някак смекчава вината. Вероятно непознаването на оригинала позволява по-лесно да се преодолеят тези несъответствия, но на подсъзнателно равнище те реално пречат да се възприеме достатъчно убедително мотивировката на героите.

Въпреки значителните постижения в цялостния облик на спектакъла все пак остава съжалението за някои режисьорски решения, които замазват категоричността на антагонизмите, заложени и в театралния, и във филмовия оригинал. Релативизмът, който внася мотото на Пинтър („Има някои неща, които човек помни, макар да е възможно и да не са се случили“), смущава, защото олекотява трагичните измерения на сюжета. Съзнателно или не режисьорът сякаш саботира внушенията на автора (Винтерберг/Елдридж), че в същността си това е историята на едно престъпление, извършено пред погледа на всички, за което те през цялото време са си затваряли очите.  Лицемерието, двуличието, двойните морални стандарти, фалшивите ценности доминират това общество, в което волята на патриарха определя правилата. Театърът трябва да разголва тази ситуация, а не да я омаловажава.