Наскоро завършилият фестивал “Joakim InterFest” в Крагуевац, Сърбия предложи интересни гледни точки към спектакли от региона, които разчитат на класически сюжети и говорят за проблемите на днешния ден.

             „Тартюф“, режисьор Игор Вук Торбица, копродукция на Народен театър – Сомбор и Сръбски народен театър „Нови Сад“, Сърбия

Когато говорим за класически сюжети от рецептивна гледна точка, винаги изпадаме в ситуация на очакване поради натрупаното познание, а и поради феномена, че емблематичните характери от драматургията често заживяват в ежедневието като нарицателни за човешки типове и поведение. Именно от такава гледна точка са любопитни два спектакъла от изминалия четиринадесети поред Международен театрален фестивал “Joakim InterFest” в Крагуевац, Сърбия. В селекцията тази година бяха намерили място два класически сюжета, положени в два спектакъла – „Тартюф“ на Народен театър – Сомбор и Сръбски народен театър „Нови Сад“ на младия сръбски режисьор Игор Вук Торбица и „Децата на Медея“ (Театър „Аполо 111“, Букурещ, Румъния) под режисурата на Андрей Мажери и текст на Йонуц Сочиу (заедно с фрагменти от Еврипидовата „Медея“). И двата спектакъла разчитат на средствата на ре-контекстуализацията, използвайки за жизнена среда на действието екзистенциалната и социална ситуация на настоящето, но и на транспозицията на мотивите и последствията, за да изградят наратив, който се занимава с темите за политическото насилие, демагогията, мизогинията, сексизма, мъжката и женската чувствителност и т.н.

„Тартюф“ (Народен театър – Сомбор и Сръбски народен театър „Нови Сад“) на младия сръбски режисьор Игор Вук Торбица представлява съвременна адаптация на класическия сюжет, разчитаща на ре-контекстуализация, променяйки и вътрешната структура на класическата пиеса на Молиер. Поставен в социалния контекст на 21. век, драматургичният конструкт придобива нови конотации. Режисьорът дава на иначе резоньорската роля на Дорина (в изпълнение на Хана Селимович) централно място, извеждайки я до своеобразен тих бунтар, а централният образ на Тартюф е експониран не като манипулатор и лицемер, който се възползва от чуждото благоволение, а като перфиден властелин на съвременните средства на политическата демагогия. В спектакъла този образ получава маркер на нещо много повече от социална роля или човешки характер. Тартюф в спектакъла на Вук Торбица се възползва от всички практики на съвременните инфлуенсъри, лайф коучове и др., за да бъде портретиран от режисьора като политика шоумен (актът с подаряването на микрофона от страна на Оргон към Тартюф е показателен за това); той е именно тази личност, която разгръща своята доминанта не през явното политическо насилие, а през рафинираната репресия, която може да се осъществява върху най-уязвимата територия на съвременните личности – тяхното желание за лесен и щастлив живот. Представлението е изградено около очакването на появата на Тартюф от семейството, за да се разгърне като не съвсем успешно празненство и да завърши като феноменологично разсъждение върху токсичното влияние на съвременните политически демагози върху обществото. Важно е да се отбележи как в работата по спектакъла, за да се подчертае съвременният контекст, са привнесени жанрови елементи от слапстик комедията, кабарето, а и дори употребата на похвати от телевизионните формати. Образът на семейството тук (алюзия и за макрообщността) не само е дефрагментиран, той е напълно лишен от всякакви вътрешни опори, личностите са опустошени. Спектакълът завършва с поанта, която обръща фокуса към зрителите – Дорина е убита, лежаща под масата, на която всички са седнали, а семейството обръща поглед към зрителната зала.

„Децата на Медея“ (Театър „Аполо 111“, Букурещ, Румъния) под режисурата на Андрей Мажери и текст на Йонуц Сочиу (в представлението са използвани и фрагменти от Еврипидовата „Медея“) представлява спектакъл, който разчита на оригиналната транспозиция на мита за Аргонавтите на един гръцки остров в хедонистичния 21. век и ре-контекстуализация, която, опирайки се на ключови сцени от „Медея“, разгръща темите за половото равноправие, мизогинията, сексизма, женската чувствителност, мъжката ранимост, бягството от родината и др. Това е и един от основните мотиви на селекционера да го включи в програмата. Според режисьора Андрей Мажери представлението е изградено почти на равноправни начала между него, драматурга и актьорите на принципа devised theatre. Спектакълът започва като класическо драматично представление с предварителни обстоятелства, начална ситуация, експозиция и т.н. Историята, която разказва представлението – за група млади хора, наши съвременници, препуска без никакви притеснения от древногръцките митове и легенди до съвременните теми за бежанците (и бегълците), без да се интересува дали зрителите имат нужната подготовка за това. Персонажите се срещат периодично в бара на Евфемос, за да обърнат по чаша, дори няколко, да се почувстват заедно, да послушат звуците на гръцкото бузуки. Те говорят уличен език, думите, които използват, звучат почти брутално, но това намерение има съвсем ясна цел. Зрителят трябва бързо да ги разпознае като свои съвременници – онези от градските улици на европейските гета; но за разлика от съвременните европейски младежи, тези носят имена като Дионисос, Ескулап, Гирос и т.н. Докато тече действието, зрителят, който познава добре и класическия сюжет на „Медея“, започва неизбежно да гради паралели между днешния контекст и митологичната ситуация. В разговорите между младите мъже прехвърчат „миналото“, „Язон“, „Медея“, темата за златното руно. Класическият сюжет за прогонената Медея, първоначално отвлечена от Язон (от Колхида), която сее ужас и смърт около себе си, след като е предадена, е разказан през признанията на младите мъже. Оказва се, че те са притиснати не само от хилядолетната история, но и от личната травма. Травматичното е заложено в драматургията на спектакъла като движеща мотивация. Младите мъже споделят различни ситуации на насилие от мъже над мъже – независимо дали става дума за прекалено доминиращ баща, или пък за лични комплекси, свързани с мъжествеността, за сексуално насилие, тези проблеми изведнъж се включват в потока на цялостния разказ. Така Мажери поставя и основните въпроси пред разбирането на Медея въобще. Дали Медея се бори за своите права като жена? Правилно ли е Язон да взима решения за живота си самостоятелно, без да се интересува от нея? В правото ли си е Медея, когато отмъщава? Бори ли се тя срещу един преобладаващо мъжки свят, в който се чувства сама? Представлението показва, че младите хора са на път в търсенето на истината за себе си, далеч от апатията, сблъсквайки се с реалните проблеми на европейската цивилизация, които невинаги могат да бъдат съотнесени към моралните уроци на миналото. Представлението реализира себе си чрез атрактивен диалог, експлицитна мъжка еротика, която нито за миг не напуска контекста на питанията за личната и общата история на всички нас като европейци.