Платформа за изкуства към Института за изследване на изкуствата при БАН потърси водещи и активни творци и изкуствоведи, да отговорят на няколко блиц въпроса свързани с творческия процес по време на пандемията, как тя се отразява в културния живот на страната и какви ще бъдат нейните последици в бъдеще.
Ромео Попилиев е професор, доктор на изкуствознанието, театровед към Института за изследване на изкуствата, БАН, преподавател по история на театъра. Автор на книги като „Комичното и животът на българската комедия между двете световни войни“ (2001), „Драмите на Йордан Радичков или едновременното неедновременно“ (2005), „Историческата драма: траекториите на историята, мита и политиката” (2008) и много други.
Какво правите сега, по време на социална изолация вкъщи? Как оползотворявате времето си?
Всъщност правя голяма част от онова, което правех и преди. Чета, пиша плановия си проект за Института и други текстове. Като че ли сега разполагам и с повече време. Изолацията има и своите добри страни, стига да се абстрахираме от изнервящото очакване „кога най-сетне” ще приключи. Тогава ще се работи и с повече спокойствие.
На какъв творчески етап кризата Ви застигна?
Някъде по средата. Но по-добре да е сега кризата, а догодина вече да сме я забравили.
Как пандемията промени Вашите житейски и творчески планове и решения?
Не се случиха особени промени. Засега.
Какви тлеещи проблемни теми изплуваха на повърхността следствие на социалната изолация и стопиране на културния живот в България и по света?
Например защо сме бързали толкова много досега? Така или иначе очакваше се да се сблъскаме с криза – макар и само икономическа. Ако забелязвате, през десетина години все се случва някаква криза – от различен характер. През 1989 г. падна соцлагерът. Това добре. Но през 2001 г. гламави мюсюлмани удариха Ню Йорк и последваха няколко малки войни. (А през 1997 българската държава фалира.) През 2008 г. ни споходи световна финансова и икономическа криза и тогава БАН определено закъса. Сега пък изникна този вирус. И както в повечето случаи отново дойде от някога далечния, но вече твърде близък Китай. Да внимаваме с тази страна и да си произвеждаме мартениците у дома.
Въпросите сега са много: какво ще стане с глобализацията, със социалната държава, с либерализма, с пазарната икономика, с демокрацията, с автокрациите, с правата на малцинствата от всякакъв вид, с православието, с католицизма, с исляма, с Мадуро и Ким Чен Ун, с олимпиадата и т.н.? Даже и за национализма не е ясно как ще го бъде. Но има и някои добри новини: спадна военното перчене между държави и групировки, затихна миграцията, озонът опери гребена. Не знам обаче при това положение какво ще правят зелените?
Изкуството е по-малко заплашено от изброените по-горе неща. При всички случаи то ще се възстанови и дори ще надмине предишния си блясък. Сценичните изкуства ще започнат отново при полупразни салони, както през 90-те и после отново ще натрупат зрителска маса – подобно на спортист, който ще трябва да върне мускулите и оптималното си тегло.
Какви според Вас ще бъдат последиците за творческия процес?
Творческият процес ще се развива още известно време като подготвителен. Нищо не пречи например актьорите да репетират „на маса” и вярвам, че го правят.
От къде очаквате помощ и подкрепа в настоящата обстановка на извънредно положение, свързана с COVID-19?
От българската държава и от ЕС. От Господ, разбира се. От кого друг…
Как изкуството може да помогне терапевтично при последвала социализация след края на пандемията?
Изкуството само по себе си е социализиращо. Но да не го караме да лекува.
Какви идеи имате за възстановяването на културния живот в страната?
Културният живот да бъде оставен сам на себе си, при нужната подкрепа от страна на държавата, но без да гони както досега количествените параметри и изисквания. По-малко количество, повече качество, а също така спокойствие и качествен мързел. Защото ни чака следващата криза, а никой не знае каква ще бъде тя и от какво ще бъде причинена. Някъде около 2030 г. ще се случи – плюс-минус 1-2 години.
И да забравим тъпата китайска пословица, че кризата означавала възможности. То че дава възможности, дава, ама и животът си тече, минава…
Но дано по-бързо се стопи и забрави сегашната криза, а да не се получи пиесата „Когато кризата удари, как ехото заглъхва?”. Но обикновено в български условия перифразираната драма на Яворов се играе без „ехото”, без епилога, защото публиката бърза.
Здраве и смелост!
