Според народните вярвания самодивите живеят в Юдина земя – там, където се срещат небето и земята. Те идват на земята на 25 март (Благовещение) и са там до 29 август (Йоан Предтеча). Самодивите могат да залюбят момък или да привлекат овчарин да им свири. А на сутринта там, където са танцували, тревата е изгоряла под босите им нозе, а овчарят-свирец е полудял от видяното. Самодива може да се хване само ако откраднеш булото ѝ. Тогава тя се превръща в обикновено момиче и момъкът може да се ожени за нея. Но ако се излъже да ѝ върне обратно булото, тя завинаги ще отлети при своите посестрими. А дори и момъкът да я намери повторно, то вероятността тя да се върне е нищожна. По-често самодивите отмъщават за откраднатата любов, като ослепяват натрапника. Етимологията на думата самодива идва не от „дива, варварска“, а от дивя се – сама на себе си се дивя, удивлявам, възхищавам. Съществува и разновидност – самовила – сама се вила, развила – асоциации със завивам, развивам, увивам се. Но обикновено самодивите са възприемат като добри, а самовилите – като отмъстителни. Без разделението между тях да е точно определено.

В показания на 22 февруари спектакъл „Самодива“ – продукция на Драматичен театър „Любомир Кабакчиев“ от Казанлък, финалът е друг.

Постановъчният екип включва режисьор и автор на кукли – Мара Бонева; режисьор и хореограф – Светлин Ивелинов; сценография – Иван Бояджиев; музикална адаптация – Милен Ямаков; и само шестима актьори – двама мъже и четири жени.

Те са всичко – и реалните действащи лица – момъкът Иван и неговата майка, момите и момците на мегдана; клюкарките, овчиците на Иван. Едновременно с това те са и нереалният свят – трите самодиви; орелът-помощник, пренасящ Иван на горната земя; животните, птиците и вихрушките, над които прелита орелът.

Един от подводните камъни при реализацията на подобни приказки е как да се разграничи реалният от нереалния свят. И тук особено помага фантазията на Мара Бонева – безтелесните самодиви са решени чрез глави на кукли (напомнящи главите на Пижо и Пенда) и дълги воали, обвиващи ръцете им, и с впечатление, че летят над земята; орелът има бели платна за криле, а главата му е направена от извити дървени пръчки, наподобяващи кобилици и очи-хлопатари. Всички атрибути, използвани за изобразяване на реалния и нереалния свят, са от български произход – хлопатари, Пижо и Пенда, забрадки, шалове, воали, платнища, стобори, овчици, направени от пръчки и воали. Също от платнища са конструирани двата разперени дъба, които, наред с полегатия практикабъл, са единственият декор в представлението. Останалото – къщи, прозорци, виелица – се сглобява от пръти, вили и платове, аранжирани по различен начин.

Силно впечатлява умението от подръчни материали да се сглоби различен свят. И целият спектакъл лъха на български дух – и като говорим текст, и като фабула, и като използвани атрибути. Акцентира се върху българския характер на приказката за момъка, свалил булото на самодивата и направил я своя жена. Към тази приказка се добавя още една – след като връща булото ѝ, самодивата отлита обратно в своя свят и когато момъкът Иван тръгва да я търси, на помощ му идва орелът, който го извежда на горната земя в света на самодивите.

Но финалът е друг. Вместо традиционния – самодивите избождат очите на момъка, за да не ги види никога повече, авторите на казанлъшката постановка са предпочели друг прочит – прослава на любовта. Самодивата помага на Иван да избягат от посестримите ѝ и на крилете на орела да се върнат обратно в неговото село. Тук Иван повторно ѝ връща булото, но тя, танцувайки около огъня (асоциации с нестинарка), сама хвърля булото си в огъня. Интересна подробност е, че докато тя танцува, същите движения изпълнява и майката на Иван, която като че иска да сложи булото на своята глава. В тази сцена и чрез режисурата, и чрез хореографията достатъчно ясно се намеква, че може би, преди да се роди синът Иван, майката също е била самодива и също е предпочела човешката любов и е останала в селото. Това превръща самодивата не в единичен случай, а във възможност всеки да хване и опитоми своята самодива.

„Всеки от нас дълбоко в душата си има своята Самодива, иска я, копнее я, търси я вдън горите Тилилейски, но колцина се осмеляват и могат да я хванат здраво, да я задържат – не насила, а с любовта си, да я накарат да се влюби до полуда, за да изостави всичко друго и да тръгне с него“¹.

Асоциации има и с Орфей и Евридика – докато летят, Самодивата го пита дали я обича, а орелът строго напомня: „Не се обръщай, юначе, не ѝ отговаряй. Сториш ли го, тя завинаги ще изчезне“. Но когато слизат на земята, Иван ѝ казва: „Питаш ме дали те обичам? Не зная, девойко, ако Любовта е оная магия, дето ти краде съня, дето ти спира дъха и реже душата ти с нож, дето от нея боли, дето с нея летиш, дето убива… Да! Орисан съм тая Магия на теб да я дам!“².

Говоримият текст не натежава. Изграден е предимно от пряка реч. Но и хореографията не е решена като танци в драматичен спектакъл, а е продължение на говоренето. Именно синтезът между говор и хореография е един от успехите на постановката. Предполагам това се дължи и на равностойното присъствие като сърежисьори на двамата автори. Видна е общата идея и устремът им в една посока. И най-впечатляващото – това е пластичен спектакъл, където движението логично произтича от словото, а то пък от своя страна се вплита в пластиката. Не могат да се отделят отделно танци, отделно говорим текст. Тази симбиоза е подкрепена и от актьорите – млади и горящи в професията си хора, сред които няма такъв с професионална танцова подготовка.

Иван – Петър Петров е възпитаник на НАТФИЗ; Самодивата – Ивелина Павлова се дипломира в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Останалите – Беатрис Благоева (самодива), Светлана Бургазова (майката) и Мара Бонева (самодива и сърежисьор на постановката) – са възпитаници на НАТФИЗ, докато Сава Драгнев (той е и в ролята на орела) е дипломиран в Театрален колеж „Любен Гройс“.

Реалният и нереалният свят са умело разграничени и в хореографията на Светлин Ивелинов (той е и сърежисьор). При това е запазен българският дух, но без да се използват фолклорни заемки в танца. По-скоро разделителната линия е в темпоритъма и в характера на движенията – при реалните персонажи танцът е по-насечен и с повече пози, представен с лека ирония спрямо натрисания, причуквания и т.н., докато танцът на самодивите и любовните дуети – преди да отлети Самодивата и след като юнакът я открива повторно, – са по-пластични, кантилентни и без остри ъгли.

Различен, като сън, е танцът на Самодивата около огъня, преди да хвърли булото, както и танцът на майката, стремяща се към самодивското було и повторно отказала се от него. И в този аспект булото става символ на свободния полет на самодивата, пожертван заради любовта към момъка.

Магията на българския дух живее в този спектакъл. А финалът като че отваря врати за реалната сила на любовта, дори и в нереалния свят на самодивите.

Проектът е осъществен с подкрепата на читалище „Искра, 1860“ от Казанлък. А представлението още веднъж доказва, че театърът не може да се дели на столичен и извънстоличен, а на традиционен и такъв, който завладява с идеи и ентусиазъм. И е повод за гордост, независимо къде се създава и играе представлението. Поздравления за Драматичен театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък, и за поетия риск да правят нови, нетрадиционни постановки.

Визуално представяне – трейлър – на спектакъла можете да видите тук: