Светът се превръща от реален в преразказан

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

С Правдолюб Иванов разговаря Ирина Генова, май 2020 – януари 2021

Правдолюб Иванов / Правдо е визуален артист с дългогодишна художествена практика и множество международни изяви (http://www.pravdo.com/). Със своите познания и умения за комуникация, той е цèнен преподавател в Националната художествена академия. През 2015 година защитава докторска дисертация на тема „Сайт-спесифик арт: мястото и неговото произведение. Дали да преместиш работа означава да я разрушиш?“. Темата на дисертацията е в художественото поле, в което са и повечето от собствените му реализации: артистични практики в отношение с контексти. Позоваванията и софистицираните препратки в творбите му правят един по-широк свят. У Правдо език и образ са в динамична размяна на реторични фигури. През 2013 година, по време на антиправителствените протести, той заличи границите между арт практика и социална активност, а въздействието на изобретателните му лозунги бе мултиплицирано от медиите.

В края на май 2020, след първата вълна на пандемия и карантина, изпратих анкета от три въпроса на художници, които преподават и общуват със студенти. Събирах (продължавам и в момента) този материал във връзка с мой дългосрочен планов проект за Института за изследване на изкуствата (БАН), посветен на влиянието на интернет върху знанията за изкуство през ХХІ век. Правдо беше първият, който отговори. 

В последвалите месеци на тревога и несигурност артистичната „екосистема“ търпи значителни загуби (https://www.youtube.com/watch?v=ka2rAAxc0Io). Различни институции (музеи, галерии, университети, академии и т.н.) се опитват да компенсират изгубеното посредством интернет. Мрежата се насища с интервюта и изявления (http://www.sariev-gallery.com/viewing-room/sarievselfisolation).

Сега, през януари 2021 във връзка с проекта се обръщам отново към визуални артисти – преподаватели, но също и към студенти по визуални изкуства, с все същия въпрос: Как интернет влияе върху художествените познания и практики? 

И. Г., май 2020

Без заглавие, 2020, 21 х 29,7 см, молив, темпера, акварел върху хартия. Частна колекция

В непознатия досега опит от двумесечно (само)уединяване под заплахата на вирусна пандемия се оказа, че е възможно да посещаваме (художествени) музеи и галерии виртуално, да удовлетворяваме интересите си с видео продукции в мрежата, да купуваме и продаваме (художествени произведения) и само онлайн, и т.н… Какво печелим и какво губим при виртуалното общуване с изкуство (или за онова, което за краткост наричаме така)?

Ако си позволя едно преувеличение, шокът който преживяхме в условията на карантина е съпоставим с този, преживян в края на XIX век. Шокът от това, че светът се превръща от реален в преразказан от една единствена медия и нейната двуизмерна условност – с тази разлика, че зрителите на първата прожекция на братя Люмиер са избягали панически навън, а на нас ни беше забранено. Това, което печелим във виртуалния свят, е време. Време, което използваме за още малко виртуален свят. Това, което губим, е усещане за реалност или по-скоро за участие в реалността. Когато не участваш в нещо, то не е съвсем реално, дори може би не се и случва наистина. Спомнете си официални интервюта и включвания, завършили с комично показване на говорещия по долни гащи, но с костюм и вратовръзка, или пък полугола любовница, минаваща непредпазливо на заден план. Всичко това е, защото нямаме усещането, че това в екрана е реално, нито пък, че ние наистина участваме в него. Подозирам, че увеличените покупки по интернет са компенсаторен механизъм за набавяне на доза реалност. Използвахме нереалния свят на мрежата, за да си върнем парче по парче усещането за реалност: чифт обувки, книга, дреха, козметика, картина, рисунка, дори фотография, но на хартия – „и я опаковайте добре, да не се пречупи нещо или да не се навлажни“. Все неща, които можем да усетим. Сотбис отчита учудващ ръст на първия си търг след карантината, проведен по интернет.

Водиш курсове със студенти във висше учебно заведение. Оказа се, че образователните занимания могат да продължат и само с интернет ресурси. Би ли разграничил позитивни и негативни страни, потенциала и загубите при виртуалните практики в познанието за изкуство?

Позитивното е, че позволих на студентите да решат кога да са им лекциите. Избраха събота, три – четири астрономически часа наведнъж и през целия период имах повече студенти, отколкото на редовните лекции в Академията. Включваха се и от други специалности. Негативната страна е, че когато си споделя десктопа и го направя на цял екран, не си виждам бележките. Трябваше да преработя лекциите и да си разпечатам записките. На мен все пак ми е лесно, защото от две години водя само лекции, и макар да ми липсва възможността да нося и показвам допълнителни материали, не мога да си представя трудността с преподаване на практически предмети. Как се рисува гол модел по интернет? А може би е време да разберем, че обучението през XXI век трябва да се различава от това през XVIII в.? 

Без заглавие, 2020, 35 х 25 см, молив върху хартия

В световната мрежа / интернет става все по-трудно да проследим заплетените казуси по отношение на интелектуалната собственост на образи, музика, текстове и идеи. Как според теб – като визуален артист – тези затруднения засягат креативните практики?

Това е сложен въпрос, в който се преплитат законодателни реквизити, съществували вероятно още в древен Вавилон, и технология за обмен от XXI век. Да, оказа се, че човечеството изобщо не се трогна от загубата на „аура“ (по В. Бенямин), сполетяла произведенията на изкуството след 1826 г., но пък е много по-чувствително към авторските права на техните репродукции. Оказва се, че интелектуалната собственост е по-устойчива от аурата или дори напълно я замести. Днес „аурата“ се явява под формата на воден знак върху дигиталните изображения или в алгоритъма на Youtube, непозволяващ на децата ми да публикуват филмче с музика, за която не са платили. А може би това ще ги стимулира да напишат своя? Преди време имах странна случка. От галерията на Temple University, Филаделфия ме поканиха да участвам в изложба с една конкретна моя работа, която случайно бяха видели в интернет. Произведението е в колекцията на ЕПО (European Patent Office), Мюнхен, затова изпратих планове и пълни инструкции за реализирането, след което подписахме договор с условие, колекцията да се упомене, а след приключване на изложбата, работата да бъде унищожена. Така се процедира. Работите се унищожават, за да се защитят правата на притежателя. Няколко месеца по-късно получих анонимен мейл, който съдържаше линк към портал за разпродажби с кратка бележка: „Вероятно това ще ви заинтригува“. Линкът водеше към обява за моята работа с чистосърдечен текст от бивш студент, който трябвало да унищожи произведението, но му станало мъчно и го запазил, живял до дипломирането си с работата ми и сега я подарява за да ѝ даде шанс да продължи битието си в дома на някой друг. Посочваше кой е авторът и обещаваше подробни инструкции за инсталирането. След първоначалния гняв, след ултимативния имейл до организаторите, след извиненията на ректора и бързо осъществената санкция им писах, че в крайна сметка съм поласкан от цялата случка – в художествен и човешки план.

Отговорите от май 2020 художникът потвърди / не пожела да промени или допълни през януари 2021.

Как днешната повтаряща се ситуация на (само)изолиране и протичане на контактите в интернет влияе върху креативната енергия на един толкова деен артист? Намираш ли начин да преработиш в образи своите фрустрации?

Благодаря ти за определението „деен“, но не мисля, че съм такъв. По-скоро съм мързелив, с големи периоди на нищоправене и преживяне на преживяното.Не знам,трудно ми е да отговоря на въпроса ти, защото нищо, което се повтаря, не влияе добре на креативната енергия. Всъщност никой не знае от какво и как точно се повлиява креативността – от ваза с лалета до бомбардировка над цивилни обекти или брошура с ръководство „Как да си мием ръцете през XXI век?“. Всичко това може да те вдъхнови или да те сломи, а нерядко – и двете едновременно. 

Тайният език на една пандемия, 2020, 151 х 114 см, маслени бои, молив, темпера върху картон. Частна колекция

Психолозите ни съветват да си набавяме оптимизъм като мислим всяка сутрин за нещо изпълнимо, което ще ни донесе удовлетворение и радост през този ден. Друг съвет – да напишем мислено (или буквално) благодарствено писмо на някого, който е сторил нещо добро за нас. Разбира се, по-силно надарените имат творчески опит в преработването на депресивни състояния.

Това с правенето на лесноизпълними неща вече го пробвах. Поръчах по интернет толкова чифта обувки на промоция, че няма къде да ги слагам. Не работи. Имам колеги, които споделят, че карантината им се е отразила много добре, защото са имали време да работят. Реакциите са най-различни. По-важният въпрос е защо трябва да преработваме депресивните състояния? Защо сме задължени въпреки всичко да произвеждаме, да сме здрави, щастливи, богати, усмихнати – като всички реклами на часовници, които винаги показват 10:10 за да изобразят „смайли“? Няма нито един тъжен или безразличен часовник. Времето сякаш е спряло, но е спряло усмихнато.

Репродукциите се публикуват с любезното съгласие на Правдолюб Иванов и Галерия „Сариев“, Пловдив.

Без заглавие, I и iI, 2020, 28 х 21 см, фотографии.

Без заглавие, I и iI, 2020, 28 х 21 см, фотографии.

Светът се превръща от реален в преразказан

Close Menu