В ателието на проф. ВАЛЕНТИН СТАРЧЕВ
Валентин Старчев навърши 85 години (на 14 август 2020 г.). Срещаме се в ателието му – едно одухотворено място, безмълвен свидетел на създаването на всяка негова творба. Плакати по стените, подготвителни рисунки към проекти, архивни снимки, разказват историята на живота му, маркират многобройни самостоятелни изложби, участия в общи, колективни и международни експозиции, а отляво и отдясно на дървената стълба към горния етаж като неми свидетели стоят бронзови пластики. Пространството е пренаселено с гипсови и бронзови скулптури, излъчва концентрирана енергия, усещам пулсациите на неговия свят и в същото време ме обзема някакво усещане за безметежност.
За Валентин Старчев, като един от най-ярките представителина съвременното българско изкуство в областта на монументално-декоративната и кавалетна скулптура, е известно почти всичко. Роден през 1935 г. в Стара Загора, той получава средно образование в родния си град. През 1959 г. завършва Художествената академия (тогава ВИИИ „Николай Павлович“), специалност „Скулптура“ при проф. Марко Марков. Творческият му път започва с участие в Първата младежка изложба през 1961 г., организирана в залите на ул. „Гурко“, с композицията „Борци“. За нея е удостоен с втора награда, а работата е откупена от Художествената галерия в Русе. Заедно с Александър Дяков, който получава първа награда за творбата си „Зидарче“, веднага са приети за членове на СБХ, без да минават през задължителния етап кандидат-членство. Дълги години е в ръководните структури на Съюза и негов заместник-председател, свидетел и пряк участник е в процесите, определящи развоя на българското визуално изкуство от 1960-те години до днес. От 1964 г. е и преподавател в Архитектурния институт първо като доцент, а след това професор и ръководител на катедра „Рисуване“. Автор е на монументите „Паметник на съпротивата“ в Бургас, „Братските могили на падналите за свобода“ в Плевен и Стара Загора, „На загиналите поети в България“ в София, „Паметник на 14-те изгорели войници в София“, „Бюст-паметник на Пенчо Славейков“ в Брунате, Италия, „Бюст-паметник на Капитан Петко войвода“ за Алеята на Гарибалдийците в Рим, както и за парк на милиционерите в Киев и Борисова градина в София, „Паметник на митрополит Методи Кусев“ – Стара Загора, „Паметник на хан Тервел“ в Тервел, релеф „Раждането на партията“ в Дом-паметника на Бузлуджа, монументална пластика „Гълъби“, Осака, Япония и много други.
И на 85 години проф. Старчев е пълен с енергия, готов за нови творчески проекти, отдаден на основния проблем, който вълнува съзнанието му от началото, преди шест десетилетия, досега – проблемът за формата. Дали в кавалетните работи и сериите в различните жанрове на скулптурата – от човешки тела, фигури, торсове, абстрактни композиции, или в монументалните му произведения, за него формата е определящ елемент в композицията и осмисля същността на творбата и водещата идея? В творбите му изразителността на обема е в съчетание със своеобразната прецизност и изящност на пластиката. Основен компонент в пластическата концепция на Валентин Старчев остава стремежът към предаване динамичната жизненост на формата, заложена при изграждането на обема, в острите преходи на пространствените планове, в напрегнатостта на силуета, в симбиозата между конкретност и обобщаване на образа. Тази проблематика е видима и в монументалните му произведения. В тях скулпторът търси пластическа символика, някакъв сигнал, който да е изведен от конкретен елемент или механична структура. Например „Паметникът на съпротивата” в Бургас е изграден на базата на буйовете на пристанището. Следват процеси на трансформация, които изграждат основната структура, разсичайки на две основния елемент, отварят формата, а от нея излиза друга пластика, друга тема, която се вплита в идейния замисъл на цялостната композиция.
Паметникът „1300 години България“ пред НДК, който вече за съжаление не съществува, изграден на принципа на възходящото развитие на спиралата в пространството, е олицетворявал миналото, настоящето и бъдещето на българския народ. В разговора ми с него неизбежно стигаме до съдбата на паметника. Тема, много болезнена за проф. Старчев. С тъга споделя, че каквито и да са причините – безразличието и липсата на грижа от страна на държавата или общината, набезите на „ловци“ на скрап, разрушаването на паметници от конюнктурни или други съображения, всички те водят до един и същи срамен резултат – унищожават се произведения на изкуството.
Дойдох в ателието на Валентин Старчев с намерението да направим интервю. В началото на разговора му казах, че искам да науча нещо повече за студентските му години в ателието на Марко Марков и за уроците, които е научил от своя професор, за участията му в младежката изложба през 1961 г. и в първата изложба „Скулптура на открито“ през 1966 г., в общите художествени изложби, как подхожда творчески към двете линии в своето богато творчество – кавалетната и монументалната, как се променя естетиката му пластически и тематично през 1960-те, 1970-те, 1980-те години и след 1989 г., за изложбената галерия на ул. „Раковски“ 125, но още с първия въпрос той се отдаде на спомените си и започна своя разказ за една дълга, с шейсетгодишна давност, творческа съдба. Реших да не го прекъсвам с въпроси. Оставям споделеното от Валентин Старчев – скулпторът, автентично, без всякаква намеса:
***
Скулптурата е вкаменена мисъл за вечното движение на живота!
Марко Марков идваше сутрин рано, точно в 8 часа, и всички знаехме, че трябва да сме в ателието, заедно с асистента Стефан Стоимиров, в 7:50. Помня Марко Марков как влиза с един кожух – идва от Драгалевци, там му беше ателието – влиза и почва от човек на човек да прави корекции. Мълчалив, малко говори, малко пипа по работите, разглежда и казва на всеки поотделно, а ние всички зад него заставаме и слушаме.
Спомням си, когато правех дипломната си работа… Бях направил един дискохвъргач, защото бях и спортист. Тогава бях в националния отбор по лека атлетика, рекордьор и шампион на 400 метра гладко бягане в продължение на 6 години. Той тогава ме погледна и ме попита: „Сега скулптор ли ще ставаш, или спортист, да се разберем?!” Марков, като дойде да гледа за корекция дипломните работи, гледа, мълча, оглежда, а аз стоя и треперя отзад. Най-после той хвана едната ръка и я премести с два сантиметра, после каза: „Е, сега стана добре” и си отиде. Само това, нищо друго.
***
Като спортист отидох на световните игри през 1957 г. в Париж – градът на Лувъра, на изкуството, където се говори всичко и има всичко, има и проститутки там. И когато се върнах в България, реших да направя темата „Проститутка” за дипломна работа. Бях направил 5-6 композиции от глина на разкаяни проститутки, въобще социалистически реализъм, 5-6 голи тела, и отделно направих няколко спортни теми – дискохвъргач, гюлетласкач и спринтьор. Поставих на един плот всичките работи, Марков сяда на един стол и почва да ги гледа – гледа женските фигури и накрая каза: „Много са хубави, но няма да станат за диплома работа. Направи си спортната тема”. Той знаеше ситуацията в Академията в онези времена и накрая се спря на „Дискохвъргача“.
***
Едно от първите ми участие в ОХИ е с един работник с количка. Много статична фигура, с абсолютна симетрия, държаща една права количка, а главата му гола и едни очи… Малко египетска работа. Тогава направих и една глава на Туполев (конструктор на самолетите Ту 104). И с тази глава, и с фигурата на работника участвах в една изложба в галерията на ул. „Гурко” 1 през 1961 – 1962 година. Спомням си, че бях поканил в ателието ми Илия Петров да я види, той много я хареса и само ми каза: „Защо си направил такива графични очи?”. Но я съсипаха тази работа едни бояджии в галерията, изляха една бяла блажна боя върху нея и така остана, захвърлиха я отзад в галерията. В следващите изложби в галериите на „Гурко” 1 (тогава изложбите са експонирани и в галерията на „Раковски” 125, б. Н. Н.) дадох три работи и трите бяха отхвърлени като формалистични. Първата работа беше „Разстрел”, направена от намачкани вестници, потопени в гипс. След това направих двуметрова фигура от гипс, бях купил и въже, вързах я цялата и я занесох в галерията, но комисията заяви: „Това е формализъм, това въже… това са западни тенденции” и вън – изхвърлиха я на една площадка зад галерията. Там бяха отхвърлените работи от изложбите, там ги захвърляха. Винаги е имало представител от Централния комитет на БКП и от Министерство на културата (Комитет за изкуство и култура, б. Н. Н.) в журитата, чак когато дойде Владо Гоев, се поотвориха нещата. Преди него беше скулпторът Методи Измирлиев и тогава нещата бяха такива, че се обръщаше внимание на чисто реалистичното изкуство, като руското… По-късно аз изчуках от камък „Разстрел” и го дадох в друга изложба, от която го купи галерията в Стара Загора.
***
1960-те години бяха много бурни години… Не само младежката изложба, но и при другите изложби имаше много бурни изказвания. Например за двуметровата работа „Бунтът” на Любомир Далчев при обсъждане на изложбата, в доклада си Иван Мандов разкритикува тази фигура като формалистична. Оплюха я тогава и стана една бурна съпоставка на мнения и изказвания. Тогава Любо Левчев се изказа в защита на Далчев, Здравко Мавродиев също… Въобще тогава се оформиха два фронта на художествената сцена – на старото поколение и на новото, защото Далчев водеше един от курсовете в Художествената академия. Другия курс го водеха Иван Фунев и Марков. Аз завърших при Марков. Беше голяма борба, особено Фунев срещу Далчев. Фунев казваше: „Важна е идеята, а не формата”, докато Далчев държеше и на формата. При Далчев в курса бяха Михаил Симеонов, Галин Малакчиев, Крум Дамянов, Альоша Кафеджийски, Иван Праматаров, Иван Ковачев, Пенка Минчева. А ние при Марков от 1953 г. до 1959 г. бяхме с Борис Гондов двамата. Имаше още седем души, но те не се проявиха, поеха по друг път. Сприятелихме се тогава, бяха ни едно до друго ателиетата… И така започнаха по-новите тенденции. Първо, моят професор Марко Марков е завършил във Франция. Ученик главно на Бошар, но много често говореше за Бордел, Майол, Деспийо, тази френска школа, особено за главите на Деспийо, боготвореше ги и така работеше и той в тази посока. Беше много добър портретист. Докато Далчев беше италиански възпитаник, знаеше много добре анатомия, имаше посока – нова пластична форма, при него вече се говореше за позитивни и негативни отношения на обемите, структура на формата, докато Марков държеше на здравата реалистична форма, добре конструирана, както и на изявения характер.
***
През 1966 г. направих торса за Първата национална изложба скулптура на открито в Градската градина от витошка морена, полирана на ръка. След това я подарих на Дечко Узунов, а той ми даде един невероятен пейзаж с акварел. Сега се намира в двора на къщата музей „Дечко Узунов” в София. Помня, че тази работа трудно влезе в изложбата. Разкритикуваха я, че е много абстрактна и твърде модерна.
***
Участието ми в изложението в Осака, Япония през 1970 г. има интересна история. „Гълъби” е една шестметрова пластика върху пиедестал. Това е една група гълъби, отлята от алуминий, която бях полирал на много места по крилата. Идеята беше такава: отидох на екскурзия в Италия, а във Венеция на площад „Сан Марко”, пълен с гълъби, хората ги хранят и те като ято подхвъркват. Направи ми впечатление трептението на крилата, движението, като един облак от трептящи гълъби. Така се роди идеята за тази работа и направих гълъби, които са вплетени един в друг. Приготвих я за българския павилион на ЕКСПО-то. Тя беше предвидена да се сложи пред входа, където имаше една водна каскада и бяха направили един пиедестал за тях. Обаче изведнъж завеждащият отдел „Култура” в ЦК на БКП Крум Василев каза: „Тези гълъби трябва да ги видим…”. А те бяха опаковани за летището и аз отново разопаковам, събирам, сглобявам трите парчета от по два метра. Идват да ги видят министърът Павел Матев, завеждащият ЦК Крум Василев, Атанас Божков, зам.-министър на културата и един колега скулптор. Гледат ги, гледат и Крум Василев каза: „Малкият модел е много хубав, но тази работа е формалистична, България формалистично изкуство не може да изнесе”. Тогава имаше един търговски представител, който отговаряше за българското представяне на ЕКСПО-то, беше шеф на Търговската палата, стар комунистически деятел, Авакум Браничев. Обадихме му се веднага, защото той движеше нещата. Говори с Лъчезар Аврамов, зам. министър-председател, и той нареди да заминат на негова отговорност. След няколко дена ми се обадиха от Осака да отида да ги сглобя. Стоях там цял месец. Сглобих ги и после, след откриването, човек, който е бил в българската делегация, ми разказа, че като минал Тодор Живков, се спрели пред входа, той ги видял и казал „че са много хубави”. Тогава Крум Василев се намесил: „Е, той, Старчев, е работил тук по тях и ги е оправил…”, докато аз нищо не бях променял, само ги бях полирал допълнително и при сглобката ги дооправих. Сега се намират в Свищов във фабриката „Свилоза”.
***
„Реквием” е завършек на един цикъл „Съпротива”, който съм започнал преди години, а на последните общи изложби представях последователно творбите „Разпит”, „Разстрел”, „Пиета” и „Реквием”. Самият цикъл представя съдбата на един революционер, който загива в името на свободата и правдата. Исках да премина към един нов образ, който да внуши идеята чрез създаването на едно ново психологическо състояние. Търсил съм такъв жест и пластическо решение на цялата форма като съпоставка на една материя с друга, така че да се получи атмосфера на безкрайна скръб и едновременно с това извисяване силата и величието на образа, а именно в това извисяване е и идеята на творбата. Но когато се яви нова творба, с нов тип подход към идейния замисъл и изградена с необичайни дотогава средства, обикновеният зрител в първия момент може да се озадачи. „Реквием” го има в СГХГ и в градския парк на Стара Загора. Тогава имаше една стара братска могила, каменна, с имена, пред нея направихме една разработка отпред и сложихме „Реквиема” от бронз. Това беше една моя серия, в която правих опити, експериментирах. В същото време правих и глави за изложбата за Октомврийската революция, правех глава на Дзерджински, маска. Бях я сложил върху една желязна релса. След това за друга изложба направих един „Орфей“ от гипс – и него го изхвърлиха. После направих работника – „Леяр”, който го имат в СГХГ и в музея Миделхайм в Антверпен, Белгия – и него изхвърлиха. А защо ли? Защото гумените ръкавици (ръцете му) изглеждаха все едно, че са от гума и те не го възприеха.
В следващите години имаше експозиция на открито във Варна, в Морската градина, през 1976 г. и тогава този „Леяр” го отлях в бронз. После творбата отиде на една изложба на българска скулптура в Белгия. Комисар на изложбата беше Сашо Апостолов, секретар на секция „Скулптура” към СБХ. И ръководството от музея Миделхайм в Антверпен реши, и купи тази работа за музея на открито. Това е музей на съвременната скулптура от Роден до днес. После направих втора отливка за СГХГ и сега тя се намира във Външно министерство.
„Митинг” от 1966 г. също за малко да я отхвърлят от изложбата, фигурите бяха направени от смачкани станиоли, носещи едни плакати от счупени плочки. Решиха, че е формалистична и едва-едва я приеха, после я купи НХГ и сега се намира в Музея на социалистическото изкуство. Същата година направих пластиката „Скок” за една изложба в галерията на „Раковски” 125. И тя мъчно влезе в експозицията. Представляваше хърдел (препятствие от 110 м.), беше гипсова, фигурата нямаше нито ръце, нито крака и я бях направил с фолио отгоре, залепено и патинирано. След това отлях тази работа в бронз. Българският олимпийски комитет я взе като подарък за олимпиадата в Москва. Тогава ставаха едни от най-големите и престижни изложби в залите на „Раковски” 125. Даже още помня, макар и дете, през 1940-те години, в тази галерия имаше изложби както на българско изкуство, така и много чуждестранни, например на френските импресионисти (много харесвана от художниците и критикувана от тогавашната критика).
***
Като малка пластика композицията „Пиета” участва в Пловдивските есенни изложби заедно с работи на Крум Дамянов, Дечко Узунов, Джурлата (Георги Баев – б. Н. Н.), Тодор Панайотов и др. След това направих 2,4-метрова пластика на тази тема, която бе откупена от НХГ и отлята допълнително за Братската могила в Плевен. Най-интересното за тази „Пиета” е, че беше зад Двореца, до Партийния дом, и когато на 10 ноември 1989 г. станаха събитията, всички статуи зад Двореца ги събориха, само не можаха да съборят фигурата на Майстора, ама я изцапаха със зелена боя. А „Пиетата” никой не я пипна. Остана непокътната! След това около нея направиха палатковия лагер (1990 г.). По-късно я преместиха в Музея за съвременно изкуство, въпреки че е собственост на НХГ, Квадрат 500. Една отливка на „Пиета” бе подарена на папата във Ватикана, когато отиде една делегация през 1983 г. Тогава папата възкликнал: „О, модерна!”. Ето на тази снимка се вижда… Тази снимка е правена от фотограф на Ватикана, друг човек не можеше да влезе там да прави снимки.
***
През цялото време на творческа работа съм участвал във всички общи изложби в страната и чужбина, които СБХ организираше.
***
В самостоятелните ми изложби през 2011, 2015 и 2018 г. в галерията „Райко Алексиев” на ул. „Раковски” 125 в София интерпретирам теми от Стария и Новия завет. В серията на тази тематика („Мадона”, „Жертвоприношението на Авраам”, „Каин и Авел”, „Изгонването от Рая”, „Блудния син” и др.) съм търсел, както пластически, така и смислово, едно съвременно отношение, тълкуване на тези теми. Това се отнася и до формата и композицията в моите последни пространствено-структурни търсения. Всички тези изложби бяха открити от Светлин Русев, с когото бяхме състуденти и приятели до последния му ден. Заедно споделяхме творчески и съюзни проблеми. Изказвам моята благодарност към него. Удоволствие беше и да си разменяме всяка година по едно художествено произведение. Всички мои неща са в неговата колекция, а неговите – в моя дом. Той беше част от моя творчески живот.
***
Сега работя върху нова работа, паметник на Кирил и Методий в Димитровград, Сърбия и се подготвям за самостоятелна изложба в София.
Август 2020 г.
