Роденият преди 400 години Жан-Батист Поклен, известен като Молиер, създава няколко театрални компании, част от които се провалят заради дългове. Актьорите пътуват, нямат постоянни доходи, нямат дом и сцена. През 2022 година, театралният свят почита Молиер, който е бил и драматург, и режисьор, и актьор. Ако можем да направим паралел с българската сценична практика днес, то е редно да споменем две ключови имена от европейския театър – Игор Вук Торбица и Иво Ван Хове. Отишлият си през 2020 година млад сръбски режисьор създава „Тартюф“ в копродукция на два сръбски театъра в Нови Сад и Сомбор като съвременна игра на власт и манипулации в средата на прогнило от лъжи семейство. Българската публика видя изключителната сценична творба през лятото на 2021 като част от платформата „Световен театър в София“. През лятото на 2022 софийската публика ще може да гледа онлайн излъчването на Тартюф на Комеди-Франсез отново като част от програмата на Световен театър в София. Какви нови посоки, пробиви и художествени решения в репертоара на българския театър биха породили тези интерпретации на „Тартюф“ бихме могли да гадаем, но чувството за очакване на нещо съществено и голямо остава все така силно.
Но, какви всъщност бяха най-ключовите събития, ако мислим театралната 2021 като пряка наследница на 2020. Тогава, когато сценичните изкуства попаднаха в тъмния и празен салон на неизвестното и с бавни стъпки започнаха да правят опити за излизане от ситуацията. С плахи, но плавни ходове, веднага след отпадането на част от мерките, театрите в цялата страна се опитваха да върнат малка част от публиката си в рамките на допустимото от пандемичните регламенти. В тази връзка е редно да си припомним и друга съществена подробност – през цялото време секторът успяваше да получи гаранциите за финансовото си съществуване, а дори и повече. През 2020 и през 2021 през анти-ковидните мерки от Национален фонд „Култура“ бяха раздадени финансови грантове за индивидуални творци и частни компании в размер на над 20 милиона лева. Напълно справедливо най-засегнатите от пандемията бяха именно сценичните, музикалните и аудио-визуалните изкуства, които изгубиха най-много публика. Онлайн прожекциите, в повечето случаи безплатни, бяха адекватен отговор при затворени зали и пространства. И така, 2021 трябваше да върне доверието в гледането на живо. Дали това се случи и как са въпроси с отворен отговор. Да се надяваме, че събитията през 2022 тепърва предстоят.
Най-доброто от актьорския театър
От няколко години тенденциите в съвременния български театър са обвързани с безспорни актьорски спектакли, които разчитат на силната енергия на актьора сам на сцената. Тази година си струва да отбележим безспорните „Ива е онлайн“ на актрисата Ива Тодорова, която е и основният драматургичен двигател на своите проекти като „Приятно ми е Ива“ и разбира се „Една българка“ – спектакълът на Снежина Петрова. Ето нещо важно, което трябва да се отбележи тук. За разлика от интимният, личен прочит на живота, вселената и пандемичната самота на Ива Тодорова, в „Една българка“ сериозен екип се заема да разгадае какво се крие зад класическия литературен бетонен блок, и не просто да го разгадае, а ако може и да го разбие. Зад „Една българка“ застават екип от експерти в образователния модул на моноспектакъла, а те са: проф. Албена Хранова, проф. Миглена Николчина, Николета Пътова, проф. Виолета Дечева, проф. Веселин Методиев, д-р Георги Гочев, проф. Пламен Бочков, д-р Азиз Таш, Румен Петров и др. Снежина Петрова влиза в ролята на учителка по литература, за да представи своята артистична версия за един вълнуващ урок по разказа на Вазов. Стогодишнината от смъртта на Иван Вазов през 2021 г. е повод за преоценка на неговото влияние върху най-младите читатели.
Събитията под и над линия
Оглеждането на най-интересното от настоящия и изминалия театрален сезон безспорно е концентрирано около театрални спектакли и актьорски постижения. Но има няколко важни събития, които не могат да бъдат свързани нито с репертоара, нито с професионалните постижения. Първото, разбира се, е международната суперпродукция „Бурята“ на най-голямото име в световната режисура Робърт Уилсън. Планираната премиера в края на 2021 достави временното усещане за София като европейска театрална столица, с капацитет да осъществи преноса и адаптацията на подобен проект. Защо „Бурята“ не може да бъде сравнена с нищо, което се случва по театралните сцени у нас – това е спектакъл с напълно несравним финансов и технически ресурс. Отделно е контекстът на неговото създаване и адаптация за сцената на Националният ни театър и българските актьори в продукцията. Тук е мястото да се споменат както изключителните качества на продукцията като светлинен дизайн, звук, картина, композиция на сцената, така и актьорската игра на Веселин Мезеклиев като Просперо и дебютантката Жаклин Даскалова като Миранда.
Друго съществено събитие от дневника на 2021 година е откриването на новото пространство за съвременни изпълнителски изкуства – Топлоцентралата. Заявката на Столична община като принципал на пространството и мениджърския екип в лицето на режисьорът Веселин Димов е тази сцена да е място за алтернативни сценични форми, гостувания на международни компании, резиденции на артисти от всички сфери на пърформанса, танца и сценичните жанрове. И докато Топлоцентралата е събитие с положителен знак, то трудното задържане във видимия спектър на особено важна софийска сцена – Театър „Азарян“ в НДК, е антисъбитието за 2022. Изцяло в ръцете на ръководството на НДК и Министерството на културата е решението дали този изключителен софийски салон да затвори и да останат само спомени от най-добрите театрални проекти за последните пет години, или това място ще продължи да живее и да се развива.
Младите надежди
Ако загледаме всяка една от сцените от софийския и извънстоличен афиш, ще открием не една и две важни за отбелязване премиери, които тазгодишната селекционна комисия на Икар 2022 отчете като постижения. Като начало един интересен дебют по пиесата на Марк Рейвънхил от 1996 година – Shoping and Fucking – картина на 90-те, много по-далечни за нас днес, откогато и да било. Димитър Илиев получава номинация за дебют с режисьорската си интерпретация в новото пространство за театър, част от някогашния клуб Ялта – понастоящем Yalta Art Room. Младият актьор Георги А. Богданов, изпълнител на една от ролите в Shoping and Fucking, също е номиниран за дебют. Безспорно сред имената на младите режисьори, които тепърва ще наблюдаваме със сериозни заявки на сцените в София и страната са Ана Батева, Елица Йовчева, Дина Маркова, Ростислав Георгиев, Ева Данаилова и Боян Крачолов. Високите очаквания към новите имена идват след един особен период на тишина в репертоарните театри особено в София. Това е тишината на традиционния репертоар, непровокираната публика, играта на сигурност. Вероятно играта на сигурност в несигурни времена е принципна позиция, но е важно да се отбележат и онези опити да включат нови играчи на сцената дори и да са несигурни, и на парче.
Защо ни липсва художествено постижение?
Мислейки защо ни липсва голямото културно събитие в сценичните изкуства, зачетох мащабното изследване „Проектният театър в България след 1989“ на Илко Ганев. Част от отговорите може би се съдържат в проучванията на културните политики. Изводите, които можем да направим от промените в културните политики, провеждани от Министерството на културата по отношение на театрите и театралните проекти са, че липсват опити за поощряване на художествено качество, липсва желание за надграждане, развитие, обогатяване на театралния репертоар, изостава догонването на добрите примери в европейския контекст. В своята публикация по темата „Финансирането на сценичните изкуства през второто десетилетие на XXI век и качеството на художествения продукт“ театроведът Румяна Николова допълва: „През всички години прави впечатление тоталното отсъствие на експертна оценка и критическа рефлексия като компонент, отразяващ се на субсидията на театъра. Извеждането на прихода като базов компонент за формиране на финансовия ресурс на театъра обезсмисля до голяма степен допълнителните компоненти. Например, участие във фестивали носи на театъра 4000 лева за получена награда и 2000 лева за участие в селекция. Най-елементарна сметка (приход от един добре продаден спектакъл, умножен по сумата, която стандарта разписва за конкретния театър) демонстрира факта, че театрите имат интерес от пълен салон на тяхна сцена, а не от участие във фестивали. Същото се отнася дори за участие във фестивали извън страната. Сумата, която би донесло подобно участие на театъра е 5000 лева, а един касов хит на голяма сцена е много повече.“[1]
В
статията се коментира още стремежът на театрите да произвеждат крайно
комерсиални продукции, целящи да пълнят залите чрез средствата на „своеобразен
флирт с публиката чрез текстове и актьори-звезди, произведени като такива от
телевизионния екран“[2].
Всички тези аргументи, а и много други, в голяма степен обясняват отсъствието
на българския театър на световната или дори европейската културна карта.
[1] Николова, Р. Финансирането на сценичните изкуства през второто десетилетие на XXI век и качеството на художествения продукт. “Homo Ludens”, № 24. София, 2021.
[2] Пак там.
