Съвременното българско документално кино като цяло е на високо ниво, погледнато от няколко различни позиции. То стои стабилно и като брой произведени филми, и като качество – редица документални филми притежават белезите на високо художествено кино, а нашите филми се представят успешно и по престижните международни фестивали. Сякаш напук на слабото му разпространение в страната (не пренебрегвам редицата специални усилия в тази посока и по-надолу ще стане дума), към него все пак съществува и някакъв зрителски интерес, особено ако му се посветят базови усилия. Като пример веднага посочвам приятно пълните зали, при това без входът да е свободен, на всички документални филми по време на фестивала „Златен ритон“, проведен по изключение през февруари в Дома на киното в София.

Документалното ни кино е актуално по отношение на няколко показателя, които са важни съвременни ориентири, особено извън страната ни. Например, жените които реализират документални филми у нас като сценаристки, режисьорки и продуцентки, са достатъчно, че да се говори за полово равноправие по отношение на реализираните филми. Важно е да се отбележи също, че в България участието на жените на отговорни и творчески позиции, не се осъществява заради модерните квоти, които вече се налагат като световно изискване, а този процес се е създал и затвърдил съвсем естествено – силното женско присъствие в киното у нас започва да се оформя далеч преди посттоталитарното време. Достатъчно е да се сетим за Невена Тошева, оставила десетки документални филми, сред които „Моми“ (1977), „Пансионът“ (1979), да споменем „Нани-на (1982) на Бинка Желязкова (която е ключов режисьор и в игралното кино). Достатъчно е да се посочим филма „Пантеон“ (1987) на Малина Петрова, да помислим за киното ни от 90-те, където стоят заглавията на забележителни филми, а авторките им са: Иглика Трифонова, Елена Йончева, Милена Милотинова, Юлия Кънчева, Мария Траянова и много други.

Достатъчно е да посочим филмите на Елдора Трайкова, носител на награда от BBC, както и на няколко Златни ритона (две големи награди „Златен ритон“ и една награда за режисура от същия фестивал), за филмите на Адела Пеева, номинирана два пъти за награда за документално кино от Европейската филмова академия, за специалната награда на Анна Петкова от фестивала „Карлови вари“, за Весела Казакова и Мина Милева, чиито документални филми имат триумфален успех на международните фестивали, а имат и голямата заслуга, че не оставят никой зрител равнодушен. Сред талантливото ново поколение режисьорки на български документални филми се нареждат Мария Аверина, Боя Харизанова и др. Днес изключително женско присъствие има и сред продуцентите на документални филми – Мартичка Божилова, Росица Вълканова, Галина Тонева, Катя Тричкова и други. Те са постигнали изключителни успехи, но най-важното е, че филмите на всички гореспоменати имена са качествени, а качеството все още е признакът, по който трябва да се оценява един филм.

Документалното кино се развива добре и по отношение на жанровото разнообразие. Тук е моментът да направя едно важно уточнение, защото лесно се забеляза липсата на информираност/знание по този въпрос, която е в смущаващ размер: документалното кино не е жанр, както погрешно много често бива определено. То е вид кино! И като такова то самото има жанрове. Затова можем да кажем, че българското документално кино се развива в различни жанрове. Има лек превес на историческия, по-точно на филмите-портрети на исторически личности от българската култура. Това е жанрът, който като че ли е посрещан от националната публиката с най-голям интерес. Точно филмите с историко-патриотична тематика обикновено са най-предпочитаните и по отношение на игралното кино. Документалното кино на съвременна тематика пък се представя добре на международните фестивали и печели престижни награди. Изключително важно е да има и филми на историческа тематика, такива, които разбулват митове, разбиват устойчиви клишета и ни карат хем да преосмислим някои схващания, хем да се замислим върху настоящето си, такива филми са от значение и за културната ни памет, и за образованието ни. Не по-малко важно, напротив, е да има и филми на съвременна тематика. Именно чрез средствата на киното се акцентира върху текущите проблеми и раните на обществото, в което живеем. Когато изкуството се фокусира върху проблемите, е възможно зрителите да проявят емпатия, и да станат, ако не по-човечни (дори да звучи наивно), то поне по-разбиращи. Българското документално кино се справя чудесно с тази своя задача по отношение на качеството на филмите ни и способността на авторите им да забият пръст в раната.

Съвременните български документални филми се опитват да са в синхрон с международните изисквания за документално кино и следват актуалните тенденции. Например напоследък са все по-многобройни и у нас филмите, разказани от първо лице, филмите, които се занимават с личните истории на авторите си, биографичните документални разкази. Вероятно тази тенденция е във връзка с лесното създаване и лесното разпространение на видео съдържание днес, което е достъпно за всеки (и като автор, и като зрител), а това неминуемо в някаква степен повлиява и природата на киното.

Също така, в последно време се налага по-дългото времетраене на документалните филми, което може да се усети и тук. Това може да се превърне в грандиозен проблем, защото е по-скоро формално изискване от страна на фестивалите, което авторите на филмите често следват, без да има реална нужда. Но това е предмет на отделен анализ, а тук става дума, че редица български филми отговарят и на това съвременно изискване.

Разбира се, винаги може да се желае повече, недостатъци не липсват и това е съвсем закономерно. Обобщени съвсем на едро, някои от най-честите проблеми, с които се сблъскват част от съвременните ни документални филми, изглеждат така: възстановките в историческите филми са понякога компромисни до степен, в която разрушават усещането и за епоха, а и за кино и са в състояние да пробудят подигравка и смях. Но още по-голям проблем в историческите документални филми е недостоверната информация, която понякога те съдържат. Дали поради субективните си възгледи, или поради немарливост, авторите на някои филми допускат скандални исторически неточности и грешни факти, които за един документален филм би следвало да са немислими, въпреки принципната субективност на едно произведение на изкуството. Във филмите на съвременна тема също има проблеми – с излишната дължина (за която стана дума вече) и повторенията; друг път си личи режисурата в ситуации, които трябва да са документални, което също е в състояние да развали зрителското усещане за автентичност; а има и филми, които повече приличат на недобри телевизионни репортажи, в които публицистиката натежава. Въпреки че тези дефекти (а вероятно и други) са налице, броят на успешните документални филми, издържани художествено, интересни за гледане, направени с въображение и емоция, далеч превишава посредствеността в документалното ни кино – то се справя успешно по отношение на количествените и качествените показатели. Проблемът обаче е в принципната липса на по-широк интерес към този вид кино – на създаден, възпитан и системно поддържан интерес, който би следвало да е грижа на институционално ниво. Възможен негативен фактор в това отношение е изградената инерция в България още от времето на 80-те, когато документалното кино служи като клапан за изпускане на пара и повечето силни, значими и смели филми, онези които биха предизвикали истински интерес, не се допускат до масово разпространение.

Абсолютно необходимо е интересът към документалното кино да се възпитава, защото то запълва по лесен и често приятен начин ниши с незнание, защото то коригира грешни исторически клишета и защото може поправя несправедливости, а понякога дори да променя ако не съдби, то поне ситуации. То притежава силата да направи всичко това. Обаче трябва да му се дадеш шанс, а в случая шансът е екран. Колкото повече екрани, толкова по-добре.

Факт е, че в кината извън мултиплексите се полагат усилия в това отношение, например: специални прожекции, организирани срещи с авторите, фестивали с документални филми, дни на тематично подбрани заглавия и прочее инициативи, които се оказват жизненоважен елемент във връзката филм – зрител и въобще за документалния филм в кинобитието му обаче е много важно документалното кино да има и по-масово разпространение, да излезе от своята елитарност – не в смисъла на компромиси с художествеността на филмите, а в смисъла на достъп до него.