Създадена по едноименната драма на Викториен Сарду и с музиката на Джакомо Пучини, операта „Тоска“ представя политическите борби между роялисти и републиканци, които повлияват и върху съдбата на художника Каварадоси и оперната примадона Флория Тоска.[1] Самата идея – оперна прима да изиграе на сцена оперна прима – съвсем не е толкова лесно осъществима, както би изглеждало отстрани. Разгръщайки програмата от спектакъла, с вълнение си припомних, че три от шестте „най-знаменити изпълнителки“[2] на Тоска са българки – Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова.
А ето как Райна Кабаиванска вижда ролята си в цитат от Розалия Бикс: „Всичко в поведението на тази жена трябва да бъде – според Кабаиванска – „малко над“ обикновеното, очакваното, при това – раздиплено в безброй нюанси на характера. Защото Флория Тоска е жена, но преди всичко примадона, т.е. животът за нея е и винаги ще бъде сцена. Тоска е роля именно от тези, с „предупредителна окраска“, навсякъде се забелязва. Но именно това „малко над“ изисква от артиста-певец най-сложното – естетическа мярка, вкус. Колко „над“ и в какво да проличи – не изобщо, а в образа?“[3].
Не съм сигурен, че тези думи са водили Александрина Пендачанска в концепцията ѝ за тази роля. В интервю пред БНР Александрина Пендачанска споделя, че в детските си години е присъствала на детайлната работа на майка си над тази роля под ръководството на диригента Михаил Ангелов. Точно той подтиква и Александрина Пендачанска да включи в репертоара си „Тоска“. А за дебюта си в ролята на Флория Тоска Александрина Пендачанска избира именно сцената на Софийската опера.
Този дебют се очакваше от меломаните с много голям интерес. Александрина Пендачанска започва своите първи уроци по пеене с майка си – световно признатия сопран Валери Попова. На 19-годишна възраст тя печели конкурса „Антонио Дворжак“, Международния вокален конкурс в Билбао и Певческия конкурс на Южноафриканския университет UNISA в Претория. Пендачанска през годините изработва един огромен репертоар, който съответства на широкия ѝ гласов диапазон. Изпълнява роли от всички оперни жанрове – от барока до съвременността. Пее в театри в целия свят – Берлинската държавна опера, Виенската държавна опера, Торонто, театър „Ан дер Вийн“, Санта Фе, Токио, Москва и др., където участва в постановки на различни режисьори. Работи с диригенти като Рикардо Шайи, Шарл Дютоа, Адам Фишер, Рене Якобс, Владимир Юровски и много други.
И зрителите, които препълниха Софийската опера, не останаха разочаровани. В изпълнението ѝ се чувстваше сигурност, актьорската ѝ игра беше убедителна, без да преиграва. Жестовете и мимиките бяха точно премерени и съобразени с бурята от разнопосочни чувства на героинята. Особено завладя с емоцията си последната сцена между Тоска и Скарпия. С премерена несигурност Тоска-Пендачанска напипва ножа на масата, но когато баронът е вече зад нея, тя без колебания го забива в гърдите му. След това бързо обхожда помещението, хаотично търси написаното от Скарпия писмо и трескаво побягва.
Вокалното присъствие на Пендачанска също е впечатляващо. Личи си детайлното вникване във всеки тон и търсене на най-точните нюанси за неговото изпълнение. Особено силен момент беше изпълнението на арията от второ действие “Vissi d’arte” („Живях за изкуството“). В началото Пендачанска започна с едва доловимо pianissimo. Във втория дял на арията изпълнението се разгърна не само в пеенето, но и в емоцията, обхванала самата изпълнителка, както и публиката. За да може да завърши с въпроса „защо?“ отново в тиха динамика. Аплаузите на зрителите за Пендачанска тук бяха дълги и заслужени.
Камен Чанев[4] беше равностоен партньор на Пендачанска в „Тоска“. Той гостува по-често на сцената на столичния ни оперен театър. В актьорската игра на Чанев ми направи впечатление убедителността във взаимоотношенията му с всички сценични партньори. Особено във второ действие. В началото – когато Скарпия го разпитва, си личеше неговата едва скривана сдържаност, която достигна своята кулминация в арията след възгласа Vittoria!
Трето действие също поднесе попадения в изграждания от Камен Чанев образ. На първо място това е предсмъртната му ария. Колко нюансирано може да звучи гласът на един певец във високия регистър – това демонстрира в изпълнението си Чанев. В арията му чувството нарастваше от скрита печал към огромна мъка, която след появата на Тоска отстъпи пред светлите тонове, ясното кристално звучене и оптимистичния блясък в гласовия му регистър.
В общите им сцени Чанев и Пендачанска си партнираха великолепно – и като вокал, и като актьорско присъствие, с детайлно изваяни мизансцени, двамата бяха прекрасно подготвени за спектакъла.
За въздействието от изпълнението на двамата гост-солисти ключова роля имаше и Бисер Георгиев – в ролята на барон Скарпия, злия шеф на римската полиция. Неговото поведение и актьорска игра бяха на високото ниво на Пендачанска и Чанев. Той беше хладнокръвният следовател в първо действие, когато се опитваше да разбере от Тоска дали знае нещо за бягството на Анджелоти; тайно влюбения в нея мъж, който с все по-нарастващото му настървение се опитваше да постигне желаната жена чрез изнудвания и обещания. Което му коства и живота.
Изключителното присъствие на знаменити българи даде криле и на Петър Бучков (Анджелоти), Илия Илиев (Клисар), Николай Павлов (Сполета), Александър Георгиев (Шароне), Димитър Станчев (Тъмничар) и Йоана Кулева (Овчарче), които се опитаха да бъдат на световното ниво на своите колеги.
За съжаление, не бих могъл да кажа същото за участието на Хора на софийските момчета. В сцената с Клисаря те се представиха доста добре – актьорски, но изобщо не можеше да се чуе какво пеят.
Режисьорският прочит на Пламен Карталов в „Тоска“ се отличва с детайлно изработване на мизансцените, при което обаче водещо начало има музикалната драматургия. Един огромен кръст и неговата проекция върху сцената заема централно място в сценографското решение. Той служи за стена на църквата „Сант Андреа дела Вале“, където Каварадоси рисува. Кръстът играе ролята на таван в апартамента на Скарпия в „Палацо Фарнезе“. Накрая той се превръща в горната тераса на замъка „Сант Анджело“, откъдето Тоска се хвърля във водите на Тибър. Тази многозначност в символиката при обиграването на декора не е нова за постановките на акад. Карталов. Но и този път въздействието ѝ е внушително. Като втори план се използва пространството между авансцената и подиума на сценичното действие – оттам минават полицаите, които търсят Анджелоти; шествието с осъдения на смърт Каварадоси; приближените на Скарпия, преследващи Тоска в края на трето действие.
Оркестърът на Софийската опера, под диригенството на Григор Паликаров, акомпанираше прецизно и със съответната динамическа мощ. Незабравимо за меломаните ще остане pianissimo-то от арията на Тоска от второ действие. Стремежът на Паликаров беше емоционалният градус на оркестъра да съответства на този на певците. И смятам, че този спектакъл може да бъде еталон за прецизен акомпанимент.
Би било щастие това представление и този дебют на Александрина Пендачанска да ѝ донесе още една коронна роля в нейния репертоар и още много представления на „Тоска“ по света!
[1] Пучини пише до издателя си: „Именно в „Тоска“ аз виждам опера, напълно подходяща за мен: без излишни удължения, даваща повод за ефектен спектакъл и най-богати възможности за използване на музиката“. Цитат по Сагаев, Любомир. Книга за операта. С., 1976, с. 441.
[2] „Тоска“. Опера от Джакомо Пучини. Програма за спектакъла, с. 9.
[3] Бикс, Розалия, Анелия Янева, Румяна Каракостова, Миглена Ценова-Нушева, Емилия Жунич. Български музикален театър. Опера, балет, оперета, мюзикъл 1890–2010. Рецензии. Отзиви. Коментари. С., 2015, с. 87.
[4] Камен Чанев се дипломира в ДМА „Панчо Владигеров“, специализира оперно пеене в Рим. Прави дебют във Виенската Щатсопера в ролята на Де Грийо от операта „Манон Леско“ от Пучини. Той е постоянен гост на Римската опера, Дойчеопер – Берлин, Баварската опера – Мюнхен, Монреал опера, Вашингтон опера, Болшой театър – Москва и други. Работил е с множество известни диригенти като Рикардо Мути, Лорин Маазел, Юровски и други. Има в репертоара си повечето от централните тенорови партии в опери на Верди, Пучини, Бизе, Моцарт.
