Точно когато безкрайното циганско лято реши да свърши, в първия или втория мокър октомврийски ден телефонът звънна и чух познат глас.

Професор Старчев!

Цяло лято очаквам това обаждане. Видяхме се през август, в ателието му. Работеше трескаво и заразяващо вълнуващо, защото готвеше изложба… защото ставаше на осемдесет… защото имаше какво да каже… Стоеше, запретнал ръкави пред Авел, и вадеше от едрата форма и първите щрихи на Жертвоприношението.

Не знаех защо се обажда проф. Старчев. Каза, че ще дойде на гости. Това предизвика обичайната приятна суетня и трепетно очакване. Пристигна скоро. Както винаги, усмихнат, ведър и с бутилка хубаво вино.

Подаде два плика. С красив, едър шрифт върху единия бе написано:

„За приятелите от сп. Архитектура”,

а върху другия:

 „За приятелите от ИИИзк”.

Трогнах се.

Да, дошло е време за изложба (та)!

И, да, той ни бе поставил в графата „приятели”.

Изложбата. Не бих могла да я опиша, не бих успяла и да я пресъздам. Необходимо е да се преживее. „Райко Алексиев” има нова визия – формално и смислово. Пространството е обживяно по нов и неповторим графичен и монументален начин. Малкото бяло преддверие е фланкирано от две бронзови скулптури и семпъл надпис, за да се открие пред посетителя основната изложбена зала – преобразена, одухотворена, вълнуваща. Сцена. Сцена без излишни декори и детайли. Сцена, в която са важни само действащите герои. Герои, които не играят роля, а са самите себе си, самите нас, носители на изконните истини. Съвременният прочит на тези истини винаги е вълнувал въображението на проф. Старчев и библейските послания са закодирани в настоящата му изложба по-уверено от всякога.

Посетителите – приятели, хора, занимаващи се или пишещи за изкуството, млади и стари, различни… Всички те тихо се претопиха в огромното сиво пространство на галерията сред четири искрящо бели внушителни скулптури, обляни щедро от естествената светлина, нахлуваща през оберлихта.

Изложбата бе открита без официалности, микрофони и много думи. А и какво ли ново може да се каже? Толкова много силни и хубави думи са казани и изписани, че могат само да се повторят отново.

„В скулптурите на Валентин Старчев може да се види в най-голяма степен понятието „вечност”. Не само това, че е стъпил много сигурно в територията на нашата, а и на европейската модерна класика. По-скоро в нея прозира една овладяна драматична чувствителност, а така също прави трайни естетически и духовни изводи, които са най-близко до неясното понятие „мъдрост”. Усещаш на най-дълбоко ниво, че скулпторът е постигнал някаква особена вътрешна хармония. Всичко е пластически израз на една дълбока душевност.” ¹

Отидохме няколко часа по-рано преди откриването на изложбта, за да направим наша фотосесия – за сп. Архитектура, за Платформата на ИИИзк. Но нямаше нужда от часове. Всеки кадър се получи от пръв път.  Бе така перфектно, нямаше нищо излишно, а усещането – така силно.

Тръгнах от най-далечния ъгъл. ИЗГОНВАНЕТО ОТ РАЯ. Това е началото на човешката история, изборът, възможностите и крехкостта на безкрайното щастие пред любопитството и последствията от взетите решения. Тази скулптурна група за мен бе най-драматичната в изложбата. Едрата форма е експлоадирала  и е придобила целеустременост в неяснотата на посоката, в която Адам и Ева ще поемат.

Заставам пред САЛОМЕ. Фигурата вибрира в изкусителния танц на неосъзнатата греховност. Това е най-динамичната фигура от този цикъл. На един дъх, без излишни детайли и ювелирни гънки Саломе танцува, неосъзната, съблазнителна и фатална.

До тях, на достатъчно разстояние, смирено стои Авел. Онзи Авел, който видях лятото в ателието на Старчев. Смирен, благодарен и готов за ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ. Това може би е най омиротворената скулптура не само в тази изложба или в творческите търсения на автора. Това е олицетворение на сдържаната благодарност и (жертво)готовност, изразена с един щрих в изкуството по принцип.

Пред Авел е застинал БЛУДНИЯТ СИН. Дали иска прошка? Дали вече я е получил? Бащата е свел глава, приел е ръката на сина и това може да означава само едно. В този момент импулсивно се питам дали можем да продължим напред, без да сме получили прошка. Аз, ти, всеки от нас може ли да продължи, без да е поискал/получил прошка от тези, които е наранил. Дали цялото ни съвремие не трябва да поиска прошка от Старчев. „Светът ни е предвидимо перфиден, уви…”² а може би той (Старчев) вече е простил!

Стори ми се важно да ви споделя за своето преживяване.

Изложбата на проф. Старчев.

Галерия „Райко Алексиев” между 7 и 24 Октомври/2015 г.

Защото „Фигуративен, без да е илюстративен, пластичен, без да е абстрактен, Валентин Старчев носи дълбоко в себе си както уроците на европейската пластичност, така също и не по-малко от суровата първичност на националната традиция. Скулптор, който владее пространството, познава вътрешния живот на формата и нейните пластически характеристики. Днес той разговаря със света за трайните духовни истини и, като посветен в техните тайни, съдбата го е дарила с възможности да ги реализира пластически.”³

¹ Минчева, Д. въпреки.com, Рефлексии

² Минчева, Д. http://www.sbhart.com/bg/exhibitions/177

³ Русев, С., март 2002, СБХ, Портрет на проф. Валентин Старчев