Целта на образованието е да превърне огледалото в прозорец.
Сидни Харис¹

Учител: Професия, упражнявана от хора, които преподават теоретични знания и практически умения на ученици. Те работят в сферата на обучението.

Или: Съюз за свързване на части…, когато се посочва взаимно заместване или изключване. За присъединяване на уточняващи, поясняващи части. За изразяване на алтернативност.

Ментор: Възпитател, наставник, съветник. Опитен специалист, който служи като модел за подражание; дава напътствия относно кариерата и ръководи професионалното развитие².

Учителят обучава, за да се натрупа знание. Менторът вдъхновява за прилагане на натрупаното. Учителят дава познания за вече откритото, познатото. Менторът насочва към непознатото, към това, което предстои да бъде открито, да се изучи. Мнозина са обучени, но малцина знаят. Менторът е артист в учителстването посвоему – оригинално и автентично. Да си ментор или учител не е призвание, а дарба. Призванието се извоюва и отстоява във времето – или не. Дарбата е това, с което си роден. Учителят обогатява мисълта, а менторът осмисля живота в неговото богатство. Всеки си има „любим учител“, който е като „Петата симфония“ на Бетовен или „Том Сойер“ на Марк Твен. Но, не всеки намира „водителя-ментор“, който ще е като „Тримата мускетари“ на Дюма и „Кръстникът“ на Копола. И въпросът е: „Защо „или“? Нима „Петата симфония“ може да се изключи, или замени? Нима „Том Сойер“ е алтернативност на „Д‘Артанян“? Дали съществува избор учител или ментор?

Учителят е приетият етикет – символ на обучение. Менторът обаче не приема образованието като обучение, а като дълг и морална мисия. Неговите теоретични знания не са подбор от теми за предмет, а предмет на подбор от теми за живот. И практическите му умения, от своя страна, не са заучени, а лично преживени и изпитани. Учителят остава следа след себе си в живота на ученика. А менторът начертава и установява път, по който ученикът да остави следа за онези след него. Благодарността към ментори е заради търпението, разбирането и вниманието, с което третират развитието на всеки ученик като отделна личност. Ученикът не е под „общ знаменател“, част от стадото. Менторът установява подредба на талант и интелект в хармонично взаимодействие чрез систематична последователност, ръководена от чувство за отговорност, дисциплина и уважение към преподаваната материя – и то независимо от гледната точка или мнение – неутралност в разнородни посоки. В детските и юношески години учителят често е не само неразбираем, а дори досаден за малките ученици. Учителят в съзнанието им е дисциплинарен наставник. Докато менторът е житейски водител, който без задължение кара малчугана да разбира преди да научи. Учителят преподава урок, който да натрупа знание. Докато персоналната насоченост на ментора „омагьосва“ и малчуганът попива дори без да знае. Менторът умее да разказва, както баба чете приказки. Не само сюжетът пленява, а и начинът, по който звучи и се представя, мотивира и вдъхновява. Разгръща се въображението на малчугана, за да провокира съзнанието да мечтае и вярва. И той вече не е само слушател, а мисловен, духовен и емоционално повлиян последовател, който се изгражда като личност, която реализира наученото и израства, представяйки своето учение чрез себе си на следващите поколения.

Основното задължение на образоващия е да учи на мъдрост,
а не на професия; на характер, а не на техники.
Уинстън Чърчил³

Първият ми досег до учител беше с Вера Златанова, преподавател по цигулка в тогавашния „Дворец на пионерите“ в София. Представете си 4-годишно момче с цигулка в ръце, скрибуцаща, пищяща. Хлапак, лишен от всякакво внимание и концентрация, а още повече от търпение. Но, нали мама е казала да свири и хлапакът опитва. А Златанова, седнала в кожения фотьойл, с благородна усмивка се радва търпеливо. Спокойствието на този подход явно несъзнателно „преобърна“ нещо в детската глава. И като по чудо палавият малчуган се превърна в цигулар, който години наред обикаля света като достоен музикант в групата от първи цигулки на филхармония „Пионер“. И днес, поглеждайки назад, осъзнавам, че Златанова беше учител, но и ментор-творец. За нея като учител беше важно да се науча да свиря на цигулка, а като ментор – да знам как да свиря и най-вече защо. И то да свиря, както никой друг. Тя изгради онзи път на цигулар, по който до живот се броди дори и не като такъв. Години да не пипне цигулка, цигуларят е там и свири. Златанова разкрепости и извая творец, автентичен индивидуалист, който, за да дарява себе си, дарява първо другите. Има ли избор учител или ментор?

Поел по пътя, съвсем наскоро след това срещнах нови двама учители: Невена Коканова и Мария Карел. Две артистки, които „победиха“ цигуларя с оръжието на актьорското изкуство. Всъщност откриха и извадиха актьора от музиканта, за да съхранят и двамата ведно. Легендарната Невена, незавършила ВИТИЗ, ме научи: „Взел диплома, не значи, че си талантлив. Талантът е дарба. Не се учи – развива се“. И после ме образова: „Успехът на този талант е вяра и упорит труд в името на другите, а не на себе си“. И докато се лутах между учене и образоване, Мария Карел ми сложи спирачките и започна да „подрежда“ актьорството в последователност, съсредоточеност и занаят. „Свали ме от облаците“ и ме постави на пътя в реалния свят на артиста. Тя ме научи: „Артистът не работи материално, а изработва алтернативи“. И постепенно ми даде да разбера, че актьорът е творец: „Начин на живот, а не професия“. Тази учителска „Света троица“ посвоему ме напътства да стана артист чрез знание, а впоследствие ме образова и изгради като личност чрез моята реализация. Тези дами ми посочиха пътя, по който да стигна до мястото, на което съм сега – било като учител, или ментор.

Замислям се обаче дали съм тук заради образование, или това е съдба – предопределеност? И причината да се замисля е заради света днес; толкова друг от онзи на малчугана с цигулка, криещ се в тоалетната да зубри монолог в почивките на оркестрова репетиция. Свят, дошъл със своите си изисквания, политически и социални промени. И образователната му система съответно беше различна. Спомням си колко против имаше дядо ми срещу образователната система по мое време. Че тя била „пагубна“ в сравнение със системата, по която той се е образовал. Та сега и аз като него ли?! Независимо дали съм съгласен и приемам, или пък не, съвремието е такова, каквото е. Да, моето образование в сравнение със съвременното беше да четеш книги и в тях да научаваш, да погледнеш „зад огледалото“ – от другата страна. И тогава като по чудо огледалото става прозорец. Отваряш го всяка сутрин, за да влезеш в света, на който принадлежиш и той ти принадлежи. Но, отваряйки прозореца, ти знаеш, че светът е прекрасен, защото е различен… какъвто си и ти. И го изследваш, а не само изучаваш или опознаваш; приемаш го, а не само възприемаш; живееш в него, а не само съществуваш. И така беше, защото учителят те заставяше да четеш за знание, а менторът тълкуваше прочетеното и го превръщаше в разбиране с посока. И тогава сам се заставях да се образовам, а не само да се обучавам. Но днес, учителят е лишен от заставяне, а менторът се е „скрил“ от учителстване. Новото поколение няма нуждата [поне така си мисли] от учители, още по-малко от ментори. Медиите са неговото образование. „Информация“ е заглавието на статия, а не статията – младите нямат търпение за четене, а затова нямат и интерес. А без интерес няма критично мислене, няма позиция – има мнение; няма старание – има подражание. Не е какво си, а кой си. Не същина, а статус. Учителят е безинтересният „дърдорко“ в една класна стая, от когото зависи само едно – дипломата. Учителят не преподава, а предава; не провокира, а консултира; не изисква, а се съобразява; не е символ на знание, а служител в учебно здание. Учителят не може да заобиколи системата, той е в нея. Учителят не може да заставя, защото е заставен. А менторът мълчи – чака „скрит“. Менторът е крайпътният знак за „завой“. Менторът „чете“ картата на времето, не за да научи пътищата ѝ, а за да открие нови пътеки и да ги вмести в нея. Менторът знае, че веднъж е пътека, после ще бъде път. И тогава „настройва часовника си“ за измерване на времето, нужно за успешно пътуване и пристигане навреме. И чака… Той не влиза „в клас“ при ученици, а чака „отлъчилите се“ от часовете да „завият зад ъгъла“. Менторът не е училищен служител. Не е на заплата, нито в някоя „програма“. Менторът е отвореният прозорец, от който онези, „отлъчилите се“, да излетят. Онези, които все още тайно стискат библиотечна карта в джоба, за да „завият зад ъгъла“. Онези, които знаят, че само дерзание не е образование, че обучение не означава подражание, че знанието не е влияние. Онези, които вярват, че в крайна сметка реализацията на личността доказва правотата и полезността на една или друга образователна система. Изборът е много личен – учител или ментор.

Вече като доказан учител и ментор често ме питат: „Какъв е вашият подход?“. Моят подход съм аз самият. Давам, подготвям и възпитавам чрез методи, изцяло обосновани на моя личен и професионален опит за 40 години на два континента. Аз не приемам „общия знаменател“, формула за правене на актьор-артист и още по-малко за изграждане на личност. Всичко е строго индивидуално и насочено към всяка отделна личност, но не само като талант, а най-вече като човек. Ние сме родени първо като хора, а след това се открояваме като творци. За съжаление, днес в повечето учебни заведения не се обръща персонално внимание – няма време и не излиза рентабилно. Светът се гради от личности и прогресира благодарение на тяхната уникалност, себичност и лудост, ако щете. Те са генераторите на идеи, а останалите са изпълнители. Аз търся, подготвям и мотивирам артисти-генератори, а не актьори-изпълнители. Аз никога не сравнявам своите студенти и колеги от България с онези от САЩ. Всеки е уникален сам по себе си. И това е прекрасното на артиста. Не може да има сравнение на таланти. Но, според начина на работа и отношение може и тогава разликите са съществени. Като ментор аз правя тези разлики от позицията на творец, а не на учител. Учителят работи по план-график; система на преподаване, одобрена и наложена от дадена институция. И нямам нищо против: „Кой както иска, тъй да я кара!“⁴. Докато менторът разгражда и прекроява статуквото, за да приспособи и насочи обучението към личността строго индивидуално. Всеки творец базира изкуството си на лична култура и морал, създадени от традиции, изградени с манталитет и най-вече отношение към артистичния свят като цяло. Но с уважение и почит към законите и правилата на съвремието, изискванията на актьорската индустрия и най-вече партньорството със себеподобни. Дори да е „новатор“, или „бунтар“, то противопоставяйки се, той няма да успее, ако не познава и не приема реалността, каквато е. За да промениш света, първо го обикни, какъвто е! Американските ми студенти са значително по-освободени и разкрепостени, що се касае до съобразяване и самокритика. Отношението им към процеса, а и към професията, се базира на възприемането им като независими творци. Имат безгранично самочувствие, но не като личности, а като творци. Оттам и уважението към творческия процес е със завидна дисциплина и организираност. Не ги е страх, а и нямат задръжки да се „хвърлят“ в работа дори без да се замислят – луда смелост. Разбира се, говоря за множеството. Българските студенти обаче са значително по-изобретателни. Определено по-задълбочени и обогатени като емоционалност и чувствителност. Това веднага проличава, защото културният багаж на българския студент е генетично заложен. Оригиналността и уникалността обаче са обременени от задръжки, причинени от автоцензура, самокритичност и най-вече страх и липса на освободеност – онази лудата смелост. И въпреки това, ако на българския студент, а и колега, му се даде шанс чрез провокативен подход да се разкрепости и изяви, резултатите са безценни. Да, българският творец има нуждата от учител, но в ролята на ментор. Жадува за мотивация, вяра и доверие в себе си, т.нар. творческо самочувствие. А успее ли да надделее „общоприетото“, американските му колеги само ще могат да се учат и възхищават от таланта и изобретателността на неговото брилянтно изпълнение. Накратко аз обичам всички мои студенти, независимо откъде са и кои са. Всеки има шанса да е това, което е сътворен да бъде. Като учител им давам основните, необходими знания, но съм и ментор. Този, който ги окуражава, мотивира и помага да бродят по своя път, както те искат и вярват, че трябва да бъде. Години наред и аз съм вървял по моя – учител или ментор.

Важен аспект от проблема е разделителният съюз „или“ – учителят спрямо ментора – като степен на отговорност. Ако учителят не си предаде урока така, че учениците да го научат, не е фатално за него, а и за ученика, който може да добие знания и от друго място. Но, ако менторът не даде на ученика това, от което той има нужда – житейския урок за изява и реализация, то е фатално и за двамата. Менторът остава с болна съвест и вина, а ученикът е със заблудена представа, с илюзия за себе си. Като следствие нито менторът има живота на такъв, нито ученикът получава живота, който заслужава и е трябвало да има. Обучаващите се може никога повече да не потърсят своя учител, докато при ментора учениците остават за цял живот – както и той при тях. Менторът не е единствено обучител, но и персонален житейски водител. Учителят има задължения, а менторът отговорности. Бидейки ментор, но и актьор, често ме питат: „Отговорността ви като ментор по-тежка ли е от тази на актьор?“. Ако актьорът сгреши, последствията са само за него, но сгреши ли менторът, то последствията са пагубни за всички ученици, както и за него самия. Актьорът е отговорен за собствения си живот, докато менторът – за живота и бъдещето на много хора. Не е само въпрос на отговорност, но и пожизнено решение, което може да се окаже злополучно. Не е страшно незнанието, а илюзията за знание. Менторът не само образова, но и направлява, помага за сътворение и реализация на таланта, какъвто е, а не какъвто ни се иска да бъде. Актьорът може да бъде заблуден от егото и суетата, докато менторът няма правото на заблуди, защото ще подведе учениците си. Всяка сесия с нови студенти започвам с думите: „Вие не сте тук заради мен, а аз съм тук заради вас“. Чувството за отговорност е въпрос на морал, съвест и респект към себе и после към останалите – първо, като човек, а след това като професионалист. А какво означава професионалист? Това определение се употребява навсякъде и се прилепва към мнозина с претенция за статус. Това, че упражняваш дадена професия, не означава, че си професионалист. По-скоро си профилиран работник, служител и т.н. Професионалистът е признание, с което други те удостояват, а не название, с което парадираш, защото имаш диплома и го работиш. Ще ви споделя едно интервю, което ме накара да се замисля върху употребата на този термин, поради което го избягвам. То е със Сами Дейвис Джуниър – танцьор, хореограф, актьор и певец. Един от тримата признати за най-велики „степаджии“ [tap-dancers] в света и до днес наравно с Фред Астер и Джийн Кели. Сами е и „колоритният“ член на трупата “Rat Pack” с Франк Синатра, Дийн Мартин, Питър Лауфорд и Джоуи Бишъп. Той казва: „Аз съм нисък, грозен, едноок, черен евреин“⁵. На сцената е от 3-годишна възраст и е първият чернокож творец – мегазвезда с главозамайваща кариера – който се жени за красива шведка. И не само успява да оцелее във време на сегрегация след покъртителни заплахи, критики и дори отхвърляне, но и се превръща в икона от световна величина, най-вече заради човечността, убежденията и увереността си. Записват го в историята като най-космополитния и всестранно развит талант на ХХ век. На 85-я му рожден ден един журналист го пита: „Г-н Дейвис, как бихте определили себе си днес, след 82 години в индустрията?“. Сами се усмихва и отговоря: „Едва сега чувствам, че мога да се нарека професионалист“.

Талантът е дарба, която се отработва непрекъснато с посока и цел, вяра и мисия – с амбиция. Но амбицията е персонална последица, а не професионална. Човек се амбицира, за да се развие и да се докаже – да бъде реализиран. Човекът е този, който подхранва творческата амбиция, но в резултат на човешкото си верую. И тогава идва отдадеността: „Имам талант, мога, вярвам и действам“. Амбицията сама по себе си е позьорство, а не актьорство. Така осъзнат, творецът ще дерзае и един ден, може би, ще бъде признат за професионалист. Или, ако е Сами Дейвис – сам ще го усети накрая. Образованието не е куп от преподадени уроци „по формула“ за влизане в „матрица“, а воля, дух и вяра за разбиване на „готови матрици“ и поемане по личен път. Останалото е суета! Учителят преподава какво да мислиш, а менторът как да мислиш. Реализацията е чрез въпроса: „Учител или ментор?“.

А каква е отговорността на ученика? Нима трябва само да очаква и да разчита на „истинските“ учители и ментори? Определението „истински“ е в смисъл на банални, девалвирали, изхабени, изгубили стойност и смисъл, и пр. Едно нещо със сигурност е истинско – да откриеш себе си. И тогава с помощта на учител и ментор да се образоваш и научиш. Отговорността е на всеки, индивидуална и свързана с много работа у дома с книгите. Те са изворът на знание, образование, въображение, разум, опит, преживяване, зареждане и въобще – истинност. Книгата е перспектива, верую и концепция, виждане и въжделение на твореца, било то от житейски опит, или чрез творческо въображение. Всяка литературна творба е ползотворна, тя е предизвикателство и обект за размисъл. Съпоставена е спрямо времето на създаване и настоящето. Тя е учителят и менторът, но в интимното вътрешно „Аз“ на ученика. Чрез книгата ученикът става учител и ментор на самия себе си, като задвижва нужното в съзнанието си за разгадаване и съпоставяне, като открива отговори на житейски въпроси, които да го убедят в това какъв е, а не кой е. И тогава ученикът ще се посъветва с учителя дали въпросите са верни съгласно книгата, но и нужни за личната му полза. Учителят може и да потвърди правотата им, но може и да насочи за намиране на други дори и да посъветва за промяна на някои. Търсенето на отговорите в полза на ученика не е в компетенциите на учителя. Менторът е този, който ще отговори на всичките зададени от ученика въпроси, но не просто от свое име, а с помощта на книгата. Ще просветли ученика, че книгата не е четиво за обучение, а нечий жизнен опит за тълкуване – знание от извор, а не от чешма. Намирането на въпроси може да се научи, но отговорите не се намират с учене. Четенето е житейски процес – обучение и изживяване ведно. Но, не четене само в посока на интерес, а общообразователно. Колкото по-разширен е мирогледът, толкова по-перспективен и обогатен е творецът. Оттам и творчеството му. Аз не мога да определя, а и никога не съм се замислял коя книга ми е била „учител“, но знам, че всяка прочетена е била мой ментор. Във всеки един период на моя живот още от детинство са се „появявали“ книги точно тогава и такива, от които съм имал нужда в този период – да ме предизвикат, провокират да се замисля и в резултат на това да ме образоват, да ме обнадеждят, вдъхновят и поведат. И всяка една от тях е била „паве от пътя“ ми. А имаше и такива филми, но те бяха по-скоро поглеждане през „цепнатина“ в онзи, непознат и мечтан свят – таен и мистичен. И те идваха точно тогава, когато ми бяха нужни, но аз не съм го осъзнавал – просто съм го преживявал. Подсъзнателно възбуждаха въображение и хъс за живеене, но не само на моя живот, но и на жизнените пътища на други хора. Онази тръпка, най-скъпа за актьора – да е в друг живот, макар и за час-два. Всички книги и филми за мен са съкровени. Дори и тези, които ми бяха странни, неприемливи и дори огорчаващи. Но, честно казано от тях научих най-много.

Има нещо много интересно в отговора на въпроса: „Каква книга или филм предпочитате?“. С есенция. Какво значи „есенция“? Според тълковните речници е: „концентриран спиртен разтвор на етерично масло, който се използва в хранителната промишленост, парфюмерията и др. Синоними на есенция: екстракт (същ.) същност, естество, същина, основа, зърно. Най-главното, същественото в съдържанието на нещо; същина“⁶.

Какво общо има „есенцията“ с книгата или с филма? Въпрос на вкус, на предпочитание. Да четем и гледаме само това, което има нашата есенция. Но ако „есенцията“ на филм или книга е „лимон“, той е кисел, а аз не обичам кисело. „Есенцията“ е това, което съвремието изисква. И оттам, масовото мнение и вкус. Звучи тъжно, нали?! Проблемът обаче не е във вкусовете и „есенциите“, а в прекаленото стараене да сме „различни“, „модерни“, „популярни“. И тогава, така нареченото образование се превръща в терзание. Нехайно горкото дори забравило откъде е тръгнало, защо и какво всъщност цели, за какво е нужно. Отричат се „старите“ методи, защото били „овехтели“, но не защото не работят дори липсва интерес. Дали всъщност работят? Така нарочени, са осъдени на забрава. В миналото са били полезни, но вече не. А толкова погрешно е това мислене, да не говорим за практичността. Напротив, независимо дали даден начин на обучение вече реално не може да се внедри, не значи, че не трябва да се учи или поне пробва. Та нали от него са се родили новите начини и методи?! Историята не се пренебрегва и отрича. Тя е ключът към бъдещето.

Тези, които не знаят историята, са обречени да я повторят.
 Едмънд Бърк⁷

Образоването на всеки подрастващ не трябва да е зависимо от определени тесни интереси. Колкото по-богато е знанието, толкова по-реализираща се е личността. Да образоваш някого не значи, че ще го научиш. Учителят те учи, а менторът ще те научи. Ученикът винаги се обръща към учителя: „Благодаря, че ме учихте!“. Към ментора: „Благодарен съм, че ми дадохте насока, възможност и вдъхновение, и после ми помогнахте, аз сам да се науча!“.

Библиография

1. Sydney J. Harris Quotes. Адрес: https://www.azquotes.com/author/6311-Sydney_J_Harris
2. Ментор/Mentor – дума на деня. Global Translations and Business Services. 05.04.2023. Available at: https://evs-translations.com/blog/bg/duma-na-denia-mentor/
3. AZQuotes. Winston Churchill. Available at:: https://www.azquotes.com/quote/1338894
4. Чудомир. Не съм от тях. Българска история. Чудомир. Не съм от тях. Българска история (bulgarianhistory.org).
5. Сами Дейвис-мл. – Артист. Available at: https://www.cinefish.bg/Sami-Deyvis-ml-Sammy-Davis-Jr-ac7750.html
6. Есенция. Речник на българския език (онлайн). Available at: https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/есенция/
7. Burke, Edmund. Quotes. Goodreads. Available at: https://www.goodreads.com/quotes/111024-those-who-don-t-know-history-are-doomed-to-repeat-it

***