Без много шум или рекламни кампании на 10 ноември 2017 г. в Клуб галерия на фоторепортера (в подлеза на Министерски съвет) се откри изложбата „Поглед във времето“ на фотографа Иван Григоров. Експозицията включва 100 снимки, направени приблизително през последните 40 години. Датата не е случайна – 10 ноември бележи граница както на журналистиката, така и на цялото ни общество, а самият автор я прескача и създава мост от образи. Много от представените снимки са от събитията около тази дата – пожара на Партийния дом, вдигането на петолъчката, тълпите и т.н., но е запечатал и лицата на известни хора от миналото. Започнал да снима през 70-те години, фотографията на Иван Григоров е своеобразна машина на времето – връща ни към едно отминало детство или младост, през водовъртежа на прехода до наши дни. Самият той скромно отбелязва:
„Един малък, по-скоро ретро поглед към последните немалко години, които минаха и през обектива ми.“[1]
Снимките са автентично черно-бели, без така популярното дигитално обръщане, създадени на лента и показани необработени.
„Не съм обръщал цветни снимки в черно-бели, както сега е модерно, защото до 1995 г. нямаше търсене. Цветно се публикуваше в малко списания. А трябваше и да се носи тежкият „Пентакон“, защото искаха от диапозитиви 6/6.“[2]
Простичко разказано, от практическия опит. Тази изчистеност на техниката обаче ни връща към едно от най-ценните достойнства на фотографията – чистата ѝ автентичност като документ. От кадрите на Иван Григоров ни гледа реалността – такава, каквато тя е била. Добре композирана, без постановъчност и излишна бъбривост виждаме живота такъв, какъвто е бил. Хората с техните ежедневни дрехи и проблеми, някогашните улици, сгради и коли, и разбира се, куриозите на времето.
„Един от куриозните ми случаи беше, когато слагаха втория реактор на АЕЦ. Никой не знаеше, че го монтират. Ние отиваме да снимаме просто централата и изведнъж виждаме, че в момента слагат в земята ядрото на реактора. Та в Атомната виждаме това и снимаме бързо с камерата (аз съм асистент). Вадя и фотоапарата – снимам, снимам. После отварям – вътре не съм сложил лента… Щях да имам уникални кадри…“[3]
Иван Григоров завършва Факултета по журналистика през 1975 г. и работи във вестник „Поглед“ до 1995 г.
„Първата ми отпечатана снимка е във вестник „Старт“. Беше шутът на Стефан Павлов – Фифи Перото, с който „Левски“ поведе срещу ЦСКА с 1:0. Топката не се виждаше. Оставих снимката на пропуска на в. „Старт“ и на другия ден я видях отпечатана във вестника. До нея беше друга фотография на колегата Скрински, на която вратарят се хвърля и кълбото влиза в мрежата. Беше ноември 1971 г. В „Поглед“ отидох през лятото на 1977 г. – предадох материали и главният редактор Ясен Антов каза: „Идваш на работа при нас“. Обикновено пътувах в чужбина на принципа без право на пътни и дневни. Имахме билети от „Балкан“. Който си уредеше някъде, преспива – и така съм бил на много места.“[4]
Епохата… времето… нашият живот тогава. Думите често могат да звучат абсурдно, но заснетият документален образ не може да излъже. А неговите разкази само допълват образите от снимките.
„Палежът на Партийния дом и пожарът на цирка. Тогава ми прибраха половината филми и ми ги върнаха след две години. Останалите успях да скрия. От това събитие в целия български печат излезе само една снимка в „Поглед“ въпреки забраната. А на главния редактор му дърпаха ушите.“[5]
Често си мисля, че историите, които си отиват заедно с това поколение, са сериозна загуба за паметта ни. Независимо че тя отразява единствено субективната, лична, но пък човешка гледна точка. „Поглед във времето“ поне частично хвърля светлина върху изминалите години – такива, каквито те бяха. Поне докато трае изложбата – до края на ноември.
[1] https://impressio.dir.bg/photography/ivan-grigorov-shotlandskiya-boets-na-balgarskata-fotozhurnalistika (13.10.2017).
[2] Пак там.
[3] Пак там.
[4] Пак там.
[5] Пак там.
