Фестивал „Друмеви театрални празници“ 2023
Тазгодишното издание на фестивала „Друмеви театрални празници“, който се провежда в град Шумен, всъщност е второто след пандемията от COVID-19, която категорично промени дневния ред на театъра и обществото в България задълго. Новата ситуация сега е придружена и от допълнителни обстоятелства, които се натрупват в социалния живот – войната в Европа (на по-малко от 500 километра от държавната ни граница) и продължаващата политическа криза в България, които обаче на пръв поглед не се отразяват на съдържателния аспект на избраните за програмата спектакли и на предложените текстове за оценяване в конкурсния модул за драматургия. Дали това наистина е така?
Българският театър през последните 30 години не се отличава с особена социална реактивност, ако ли пък това се случва, то преминава през призмата на екзистенциалните теми за властта, загубата, цената на човешките жертви и репресията през различните исторически контексти; а в най-ново време – през свръхсубективни гледни точки, микроистории, през призмата на документа или метафората, отколкото през острия социален жест и акционизма. За това могат да бъдат потърсени най-различни обяснения. Например, че това се корени в дълготрайната злоупотреба на тоталитарната държава преди 1989 със социалното и неговите производни, с желанието след демократичните промени да се създаде автономно театрално поле, което да не зависи непосредствено от политическия контекст, или пък с личната апатия спрямо обществените теми и атомизацията на публиките и артистите. Това са малка част от хипотезите и всяка една от тях би била легитимна в частност, докато усилията на театралните артисти, доколкото се вижда, все пак са насочени в обговарянето на едно по-общо битие, което се установява и от представената театрална продукция. В произведенията на техните усилия все пак преминава невидима нишка на силна тревога.
Фестивалният селекционер Елена Ангелова беше избрала 11 спектакъла в състезателната програма, а селекционерът на драматургичните текстове – Катерина Георгиева – 10 пиеси и една театрална адаптация; тук преобладаваха детски пиеси. В качеството си на член на журито, с председател режисьорката Лилия Абаджиева, си позволявам да споделя някои впечатления от видяното. На първо време, фестивалната селекция включваше театри и театрални формации/организации от цялата страна. Можеха да бъдат видени спектакли както на НТ „Иван Вазов“ София, на ДТ „Сава Огнянов“ Русе, ДТ „Гео Милев“ Стара Загора, ДТ – Ловеч, така и представления на независими организации като Театър „03“, Театър „Зонг“, Пъпетс лаб и други. Общата картина беше обусловена от доминиращата форма на монодрамата – 5 от 11-те спектакъла бяха моноспектакли. Бих отдал тази тенденция като инерция от разпространението на вируса COVID-19, която наложи множество ограничения за работата на сцена и за комуникацията с публиката през изминалите три години. Заедно с това се наблюдава и концентрация на актьорското разказване през формата на монодрамата, някакъв вид собствена еманципация на актьорското присъствие и творчество като форма, което мога да окачествя като интересна тенденция.
Първата фестивална вечер стартира с документалния спектакъл „Забелязано в Благоевград“ на ДТ „Никола Вапцаров“ Благоевград и „Суматоха“ от Йордан Радичков на ДТ „Гео Милев“ Стара Загора. „Забелязано в Благоевград“ е поредният спектакъл на Неда Соколовска, който преплита личното и социалното, локалното и националното. В случая представлението е вдъхновено от конкретна фейсбук група, носеща същото име като спектакъла и своеобразен извор на автентично вдъхновение за търсачите на истории – в случая актьорите. Интерактивната форма на спектакъла, която интегрира зрителите, създава чувство на непосредственост, а вербатим подходът елиминира всякаква дистанция от сценичното действие. Впечатляващо е ансамбловото присъствие на актьорите, както и музиката, създадена и изпълнявана на живо от композитора Лъчезар Кацарски. „Суматоха“ от Й. Радичков на режисьора Дамян Тенев подхожда по необичаен (спрямо традиционните постановки) гротесков начин към пиесата, въвличайки зрителя чрез средствата на стилизирания характер, типологията на персонажите и дискретната клоунада. Тази форма на актьорско присъствие, а и на отношение към сюжета, кореспондира с метафоричния заряд на текста, но заедно с това остава недокрай фокусирана спрямо целите на спектакъла. Суматохата остава енигма, макар и при толкова любопитен подход. А може би това е целта?
Втората фестивална вечер ни предложи отново среща със света на Радичков. „Лазарица“ на ДТ „Стефан Киров“ Сливен, в изпълнение на всеотдайния актьор Димитър Марков, ни срещна с неговата интерпретация на този емблематичен текст. Едновременно режисьор, сценограф, композитор и изпълнител – Димитър Марков впечатлява със своята откровеност спрямо текстовия свят, без да залага на някакви предварителни зрителски очаквания. Водещият мотив – за предателството на кучето спрямо човека като негов най-верен приятел и екзистенциалните последствия от това, заляга в сърцевината на тази наивистична интерпретация. „Юзър“ на режисьора Боян Иванов и актьора Алексей Кожухаров започва като стенд ъп комедия, която се развива като театрална мистификация с публиката, разгръщаща илюзиите за щастие, които технологиите създават.
Програмата на фестивала включваше и представлението „Браво, деца“ на немската компания Лигна, което работи с пространството и аудиосредата, която създава театралния ефект. Третата вечер беше представен „Неведение“ – авторски моноспектакъл на актрисата от Народния театър Албена Ставрева, затрогващ разказ за мъчителното опознаване на превратностите на съдбата през призмата на един женски персонаж, изпълнен със странности. „Войната на Микеланджело“ на Габровския театър, под режисурата на Петринел Гочев, ни изправи пред авторските конфликти на един творец, който има ролята на архетипна фигура за европейската култура, извеждайки темата до екзистенциална борба с човешката природа.
В оставащите дни видяхме „Мислещите тръстики“ на ТР „Сфумато“, който изгражда чрез стиховете на Миряна Башева една ударна поетична метафора на интелектуалния и емоционален бунт. Режисурата на Маргарита Младенова и младите студенти внасят известна ретроутопичност към поезията като свят, в който може да се живее защитено, носталгично, но все пак пълнокръвно. „Аутсайдер“ на Театър „Зонг“ въвежда публиката в един имагинерен и утопичен свят, където човек може да свърже с отдавна изгубеното от материалния свят. Дали този свят ни принадлежи, или е само фантазия – остават сред въпросите на представлението. „Дърво без корен“ на Театър „03“ ни срещна със свежа актьорска интерпретация върху Николай Хайтов, а „Полетът на къртицата“ на Пъпетс Лаб ни даде перспектива към вътрешния свят на една актриса, разкъсвана между мечтите и страховете, извеждайки образа на представлението до екзистенциална завършеност. Последната вечер ни срещна с „В полите на Витоша“ на режисьора Крис Шарков, опит за реконстекстуализация на Яворовата пиеса в духа на съвременната медийна реалност и актуалните политически манипулации.
Модулът „Авторски прочит“ за съвременна драматургия, за съжаление, не предложи голямо разнообразие от текстови подходи към сцената, но като жури отделихме два текста, които заслужават поощрение – детската пиеса „Кай тигърът от Шуменското езеро“ на авторката Магда Борисова и „Графоманът“ от Денис Олегов. Като цяло тематичният обхват на текстовете също странеше от съвременните събития и се фокусираше върху вторични процеси или явления. Въпреки това фестивалът дава ясна момента снимка за някои процеси – опитът да се говори за проблемите на деня през призмата на личното дори на свръх субективното, търсенето на по-скоро минималистични форми и средства за изразяването на тези теми, отколкото на мащабни театрални разкази, избягване на ангажирането с големия наратив и др.
Като цяло в програмата на фестивала липсваха заглавия, които се фокусират върху големия разказ или критика на явления, които надхвърлят личното (с изключение, може би, на спектакъла на Ловешкия театър и Благоевградския документален спектакъл). Въпреки това във всички представления са наблюдава тревожен дух и интуиция, че нещо се случва. Вероятно то все още е твърде неосезаемо за авторите в театъра, но пък прекалено видимо в социалната действителност. Дали е въпрос на време тревогата да премине в действие, предстои да видим.
