https://mitpress.mit.edu/books/journey-east

Корицата на изданието „Пътуване на Изток“,  MIT Press, 2007 

През 1911 г. Шарл Едуард Жанре, който все още търси своя професионален път, решава заедно с приятеля си Огюст Клипщайн да предприеме пътуване от Берлин през Дрезден, Прага и Виена до Константинопол. От месец май до месец октомври двамата приятели пътуват през Бохемия, Сърбия, Румъния, България и Турция с раница, във втора класа на кораби и влакове, върху мулета и магарета, но най-често пеша. Въпреки фотоапарата, който Шарл Едуард Жанре носи, той предпочита да запечатва всички свои впечатления в скицника си. Бъдещият архитект, дизайнер, урбанист, писател, художник и градостроител е убеден, че „Когато човек пътува и наблюдава визуални неща, като архитектура, рисунки или скулптури, той използва очите си и рисува така, че да възприеме дълбоко, като част от познанието всичко, което вижда. Камерата е за мързеливите, които използват машина, за да извърши наблюдението вместо тях. Да рисуваш самият ти, да следваш линиите, да работиш с обемите, да организираш повърхността – всичко това значи първо да гледаш, след това да наблюдаваш и накрая може би да откриеш… и  само тогава идва вдъхновението“.

С любов, възхищение и вдъхновение от Новия свят, разкрил пред очите му богата визуална култура и хилядолетни традиции, 24-годишният младеж започва своя пътнически дневник, чиито текстове и илюстрации, събрани и систематизирани, ще се превърнат в “Le Voyagе d’Orient”. Това е първата книга, която Шарл Едуард Жанре, по-късно известен като Льо Корбюзие, написва, но която дава за публикуване няколко седмици преди смъртта си през август 1965 г. 55 години след създаването на пътеписите и рисунките, през 1966 г. в Париж е публикуван целият дневник.  През 1974 г. излиза от печат италианската версия на оригиналния текст на “Le Voyage d’Orient”, през 1979 – японската, а през 1981 английската версия “Journey to the East”, но без в тях да са отпечатани повечето рисунки от скицника, свързани с това пътуване. До началото на осемдесетте години само някои от рисунките се появяват в отделни публикации, но те все още не са били предоставени на издателите. Днес огромното количество документи, отразяващи живота и творчеството на Корбюзие, са на разположение на всички изследователи във фондацията на негово име в Париж.

Първата публикация на издателството на MIT[1] през 1987 г., посветена на 100-годишнината от рождението на Льо Корбюзие, е препечатана три пъти, като последната е през 1994 г. По време на юбилея на световноизвестния архитект в изложби и публикации се отбелязва значението на Le Voyage d‘Orient като основополагащ камък за формирането на неговата творческа кариера. Според самия Корбюзие „Пътуване към Изток“ е важен документ за неговото израстване като архитект, като откровение за същността на архитектурата, която е „спектакъл от форми в светлина, една ясна, последователна и разбираема за ума система“. Пътуването на Изток разкрива на младия изследовател един нов свят с богата култура, различна от тази, сред която той живее. Когато то приключва, бъдещият архитект възкликва: „Колко болезнен беше екстазът, който ни обхвана в тези храмове на Изтока!  Почувствах, че потъвам в себе си, обзет от срам. Все пак часовете, прекарани в тези мълчаливи светилища, ме вдъхновиха с младежки кураж и истинско желание да стана почетен строител“.

Настоящият текст се основава на последната публикация на MIT Press на “Journey to the East”, издадена през 2007 г. под редакцията на Иван Жакнич (Ivan Zaknic[2]), преводач на изданието от 1987 г., който в продължение на 20 години не спира своите проучвания за тази първа литературна творба на младия Шарл Едуар Жанре и неговото пътуване на Изток.

„Пътуване на Изток“ е дневник, който се състои от 20 пътеписа, карта на маршрута на двамата пътешественици и много ръчни скици, илюстриращи впечатленията на бъдещия художник, архитект и философ. Написани за неговите приятели в родния му град Ла Шо дьо Фон в Швейцария, първата половина от пътеписите се появяват в местния вестник още докато младежите пътуват из Балканите. След връщането си в родината си Шарл Едуард Жанре решава да събере ръкописите в книга и да ги публикува през 1914 г. в парижкото издателство Mercure de France[3]. Началото на Първата световна война спира реализирането на тази идея и ръкописът е прехвърлен към архивите на Льо Корбюзие, за да се появи през 1966 г. като неговото последно послание, обединяващо началото и края на творческия му път.

Текстовете в пътническия дневник носят различни имена според градовете, през които е минавал, паметниците, които е посещавал, или местата, които са го впечатлили, като например Виена (Vienna), Константинопол (Constantinople), Джамиите (The Mosques), Гробниците (The Sepulchers), Партенонът (The Parthenon), Спомени от Атон (Recollections of Athos).

Скиците и описанията от България са свързани с пътуването му през страната и конкретно с престоя му във Велико Търново, Казанлък и Габрово. Само един от текстовете е озаглавен “Turnovo” (Търново) и е изцяло посветен на впечатленията му от този град. В частта “The Danube” (Дунава), която предшества “Bucharest” (Букурещ) и  “Turnovo” (Търново), се споменават селищата Княжевац (Гургусовец) и Неготин, които и до днес са на българо-сръбската граница. От престоя в Неготин най-силно впечатление на младите пътешественици прави сватбата, на която присъстват, и особено „странната“ музика, която се изпълнява. „Звученето на тази музика е ново за нас не поради инструментите, които са подобни на нашите, но поради ритъма и хармоничната подредба. Тогава това е един музикален символизъм, за който ние не знаем нищо и който ние ще приемем за невъзможен в нашата епоха на индивидуализъм. […] в Неготин аз чух гласа на бога, който бих почитал…. Или по-скоро това са химни към този бог, те са въздишките, замечтаността и страстните емоции на тези хора, живеещи на тези необятни земи, които изискват подвижност, вечно скитничество, и свобода, необикновена и пълна, която е за завиждане и която събужда чувство за голямо достойнство във всяка душа.“ Следващите впечатления, вече от българска земя, са споделени само в един пътепис “Turnovo” (Търново), който изяло е посветен на българския град, неговия живописен силует и красивите му къщи и църкви.

Веднага след като слиза от влака, на залез слънце Шарл Едуард Жанре се качва върху „огромната скала, по която е построен градът, една безредна (непокорна) морена от къщи, накъдрена от пътеки“. Силно впечатлен от природата и архитектурата на града, той възкликва: „Какъв необикновен град, за който никой никога не ми е споменавал, отдалечен от всички линии на комуникация. Той е толкова изящен, както е Авила в Испания“. Не по-малко възхищение и удивление предизвикват у него огромните волове, които се къпят в реката, обикаляща като лента целия град. С изумление той осъзнава, че тези сиви, с бели стомаси и черен гръбнак животни, които е виждал изобразени на платната на неизвестен художник от ХV век[4], не са творческа измислица на автора, както се е приемало в изкуството до началото на ХХ век, а са реални, съществуващи в ежедневието на българите животни.

Слизайки от стръмните скали, върху които е разположен град Велико Търново, Шарл Едуард Жанре се сбогува с Европа[5] и на кон пресича Балкана през „кървавочервената“ Шипка, за да се спусне към Казанлък, Долината на Розите и Стара Загора. В следващия пътепис “On Turkish soil” (На турска почва) впечатленията от преминаването през българската територия на юг от Стара планина са отразени само в графиките, в които са нарисувани къщи и дворове от Казанлък. След двуседмичен престой в района на Долината на розите, на път за Одрин и Константинопол двамата пътешественици преминават през Стара Загора и Сеймен[6], които само са споменати в пътеписа.

В изданието на MIT Press от 2007 година на „Пътуване на Изток“ са публикувани осем рисунки от България, а именно:

Скица на селска къща в с. Шипка

Скици на къщи в Търново

Скица на интериор от Търново

Акварел на манастир в Габрово

Скица на селска къща от Казанлък

Скици на плана на къща в Казанлък и переспектива на същата къща

Скица на двор с мраморна чешма

Рисунка на Корбюзие от пътуването му през Велико Търново през 1911 г.

Дневникът на Льо Корбюзие е писан преди 105 години, но от историческа, етнографска и архитектурна гледна точка той представлява интерес за всеки, който би се вслушал в непредубедените разкази на младия европеец за бита, нравите и културното наследство на народите, населявали земите, наречени от него „Изток“. Рисунките, илюстриращи впечатленията от архитектурата на различни сгради, градските силуети и пространства, скулптури, стенописи и надгробни паметници, са актуални и до днес за всеки изследовател на духовната и материална култура на страните, през които Шарл Едуард Жанре е преминал със скицник в ръка.

В ограничения обем на настоящия текст не може да се застъпят подробности от съдържанието на представяната книга, както и свързаните с България описания – красивата природа, непознатата архитектура, неизвестните градове…

За съжаление, книгата „Пътуване на изток“ не е преведена на български и засега може да се чете само на чужд език. Буди недоумение фактът, че пътеписът „Пътуване към изток“ на Шарл Едуард Жанре – Льо Корбюзие не е издаден у нас и наблюденията на световноизвестния му автор не са получили широка популярност сред българските архитекти.

Бележки:

[1] The MIT Press – Massachusetts Institute of Technology, Cambridge, Massachusetts.

[2] Иван Жакнич е професор по архитектура в Университета Лихай (Lehigh  University, USA) и Visiting Fellow в Принстънския университет.

[3] Издателството е известно с публикуването на първите преводи на Ницше, първите произведения на Андре Жид, Пол Клодел, Аполинер, Маларме. През 1958 г. е купено от издателство „Галлимар“.

[4] Корбюзие описва воловете, впрегнати в колесниците на Смъртта, на Суетата и на Покварата, които е видял в Академията на Сиена. Тези платна според преводача на книгата се намират в Пинакотека Национале в Сиена. Има известно разминаване в имената на платната, които според Иван Жакнич са: Триумфът на Смъртта, Триумфът на Славолюбието, Триумфът на Непорочността и Триумфът на Любовта.

При моето посещение в Пинакотека Национале в Сиена не можах да ги видя, а при запитването ми дали не са прибрани във фондохранилищата на пинакотеката, не получих отговор.

[5]От историческа гледна точка е странно, че младият Корбюзие възприема Търново като последния град, който го свързва с  Европа, преди да пресече Шипченския проход. Въпрки че България вече е обявила своята независимост през 1908, той е убеден, че преминавайки Стара планина, навлиза в турска територия. Вероятно поради тази причина преди още да е стигнал Одрин, пише за турските цигани, които среща по пътя си, за турците, яздещи магаре, или турците, които го поздравяват по пътя.

[6] Старото име на Симеоновград от 1872 до 1929 г. е било Търново – Сеймен.