Преди две години най-голямата все още функционираща видеотека в Обединеното кралство, 20th Century Flicks, навърши 40 години. Гледането на филми на VHS и DVD е значим (понякога единствен) досег на поколения зрители с киноизкуството. Помествайки се в няколко десетилетия работата на видеотеките оказва осезаемо влияние върху филмовата култура и формирането на естетическа чувствителност към изразните средства на подвижното изображение. Видеотеката 20th Century Flicks разположена в Бристол, е сред малкото локации в световен аспект, съхраняващи този отрязък история. Колекцията от филми е над 21 000. Благодарение на неподозирани обстоятелства видеотеката е трансформирана в микро-кино, създавайки възможности за гледане на филми иначе недостъпни в стрийминг платформите. Дейв Тейлър, съсобственик на 20th Century Flicks, любезно се съгласи да сподели своите виждания за гледането на филми, аудиторията и много други неща.

Анджела: Прочетох статия за теб и видеотеките в Обединеното кралство в ,,The Guardian” и ми хрумна, че би било чудесно да поговорим, Дейв, и да предоставим повече информация, защото наемането на филми на VHS и DVD обхваща продължителен период в кинокултура и е плодотворна изследователска тема.
Дейв: Да. В нея има много неща. Начинът, по който откриваме изкуство и досега с него, е съществена част и от моето мислене.

Анджела: Мисля, че функциониращите към момента видеотеки съхраняват жива част от филмовата култура, от зрителското преживяване. Гледах в YouTube видеоклип за Black Country Museum в Дъдли. Там имат кино в което прожектират неми филми по същия начин, по който са били прожектирани навремето. Човек може да усети това, което тогавашните зрителите са изпитвали, гледайки филм.
Дейв: Да. Имат пианист и звукови устройства.

Анджела: Кога е открита първата видеотека в Обединеното кралство? Мисля, че през 1980-те или вероятно преди това?
Дейв: В края на 1970-те години е най-вече в Америка. В Обединеното кралство вероятно е около 1980, 1981 г., е периодът, когато отварят първите видеотеки. Ние сме все същата видеотека, която отвори врати през 1982 г. Продължихме. Много други места отвориха по-рано от нас. Започнали са по-рано от нас, но са затворени много отдавна. Трудно е. Мисля, че през 90-те години, особено в средата на 90-те, бе времето, когато навсякъде имаше видеотеки. И вероятно това е периодът в който повечето хора са гледали филми на касети. Вероятно в края на 80-те, началото на 90-те години.
Анджела: Прав си за 90-те години. Аз израснах през 90-те и ходенето до видеотеката беше ежедневие за нашето поколение.
Дейв: Да. Аз израснах в малък град и видеотеката беше голямо преживяване за мен. В малкия ни град може би имаше шест или седем видеотеки. Толкова бяха популярни. Спомням си, че това беше единственият културен досег освен градския фестивал. Музиката беше изцяло поп. Кината прожектираха само холивудски мейнстрийм филми, но във видеотеките имаше тези странни, малко необичайни произведения на изкуството. Тогава не ги оценявах като изкуство, защото бях на 10 години. Сега ги оценявам. Гледах странни неща, които ми помогнаха и ме развиха.

Анджела: Спомняш ли си как избираше филмите като дете? Говореше ли с човека, който работи там, търсейки съвет или предложение за филм?
Дейв: Да. Имейлът ти беше интересен, защото започнах да мисля за това как аз, като млад човек, избирах филми. Когато си млад, си много податлив на маркетинг.
Анджела: Наистина е така.
Дейв: Цветната обложка на видеокасетата и големината й бяха от значение, като че ли държиштози предмет на изкуството. А на него има голяма снимка на експлозия или съкровище. Като младеж си избирах филми от обложката, а след това обръщах видеокасетата и четях. Често това е много подвеждащо, всичко е реклама. Четеш за най-невероятното приключение, а в действителност филма е глупав. Но на обложката има три или четири снимки, много внимателно подбрани и залъгващи. Представят снимки от филма, които са на обекти, появяващи се само една секунда в кадър, но са похарчили пари за тази секунда и тя е на гърба. Торентите и пиратските филми вероятно бяха най-голямият бум в киноразпространението преди стрийминга. Ненавиждам начина, по който работи стриймингът по отношение на избора, превъртането и кликването. В него няма истинско изкуство. Сякаш не дава никакво пространство за размисъл след края на филма. За това са надписите накрая. В Netflix веднага се предлага да кликнете върху нещо друго, нещо ново. Абсолютна липса на пространство за съпреживяване.       

Но пък е важно да помним, че във видеоразпространението имаше много реклама. По-специално, визуалният стил на обложката. За дизайна й се наемаха много добри художници. В повечето случаи дизайнът бе напълно непредставителен за филма. Наистина красиви обложки, особено тези на фентъзи филмите, с мечове и дракони на корицата. А впоследствие филмът е за супергерой със сини гащи, а драконът е кукла. Мисля, че това е ключова част от начина по който филмите се рекламириаха във видеотеките. Значителна разлика между това как изглежда филмът на корицата и какъв е в действителност и преживяването от гледането му. За мен това е своеобразен урок по капитализъм.
Анджела: Как хората, които сега идват във видеотеката, избират филмите си?
Дейв: Не по обложката. Мисля, че може би през първите 10 или 15 години, през 80-те и 90-те години това бе много важно. След това, мисля, че хората пораснаха и станаха по-цинични по отношение достоверността на филмите. А и във видеотеките имаше много независими филми. Тези артисти не можеха да си позволят скъпа реклама или художествено оформление. Така че просто използваха много добре изглеждащ кадър от филма. Предполагам, че не се сещам за друго място, освен видеотеките и арткината, където независимото кино цъфтеше и цялата култура на беседване, относно философия и политика, пиене на кафе и пушене… един вид среда за обсъждане на идеите на филма и своеобразното им критикуване. Това беше единственото място за мен – видеотеката.    

Анджела: Имало е и социална страна. Подобно на киноклубовете от 50-те и 60-те години във Франция. Подходът на Новата вълна към киното. След прожекцията зрители, критици и често режисьори дискутирали. Много практично… обучение по история на киното и култивиране на чувствителност към него.
Дейв: Мисля, че в Бристол видеотеките престанаха да бъдат тази среда, която бяха. Винаги се събираха много хора, непознати разговаряха помежду. В момента в Бристол има кино наречено The Watershed, което е ориентирано към прожекция на филм, среща с режисьора, въпроси и отговори, и после питие в бара. То е много по-подобно на модела, за който говориш. Организирах малък филмов фестивал в Бристол, за който взехме стария IMAX, не функционираше от 12 години. Хората заключиха вратата и си тръгнаха. Просто го оставиха, защото не печелеше пари. Но тъй като преди две години видеотеката навърши 40 години, организирахме филмов фестивал, на който прожектирахме филми от ранните 1980-те г. като „Блейд Рънър“, „Тъмният кристал“ и „Лудия Макс“. В резултат на това помолихме Джеймс Камерън да запише видео, а също и Питър Джаксън, Джейми Лий Къртис. Хубаво се получи! Понякога не е необходимо режисьорът да присъства и да се провежда разговор. Достатъчно е публиката да почувства връзка с този режисьор. Това в известен смисъл сплотява цялата общност. В Бристол тя е малка, но с думите на Джейми Лий Къртис или Джеймс Камерън: „Здравейте, Бристол, добре дошли да гледате моя филм!“ Това обединява целия филмов свят. Но мисля, че видеотеките никога не са били част от него. Преди кината правеха това. Винаги съм смятал, че 20th Century Flicks никога не е бил част от кинокултурата в Бристол, това бяха кината. На нас гледаха като на паразити.   

Анджела: Как започна микро-киното?
Дейв: Началото на киното беше върху пуфове.Мислех, че видеотеката ще затвори след няколко месеца, защото не можехме да си позволим наем. Не можехме да се справим. Помислих си, че трябва да изкараме малко пари, може би няколко хиляди паунда, и да ги разпределим между четиримата. Тогава щяхме да имаме няколко седмични заплати, за да отидем и да си намерим друга работа. И това, което се случи, беше, че киното стана много популярно. Беше краткосрочно решение, но стана известно. Тогава купихме столове, по-добър проектор и по-добри тонколони. Все още сме същата видеотека, все още в много малка зала, но пък стана привлекателно в района. Сега тук могат да се гледат филми, които не могат да се гледат никъде другаде.
Анджела: Колко места има в киното?
Дейв: В по-голямото кино има 18 места, а в по-малкото – 8. Доста малко. Мисля, че това е другото нещо. Ако беше по-голямо, щях да имам проблеми. Ако имах 30 места, например. Мисля, че това е важно –  като X-wing в „Междузвездни войни“, те са достатъчно малки, за да преминат. Микро-киното започна от отчаяние, след това стана популярно. Сега е от съществено значение за оцеляването на видеотеката, което е доста странен развой на събитията.
Анджела: Приятелски групи ли идват в киното, за да гледат филм по техен избор?
Дейв: Почти, почти изключително. Да, това са приятелите.  Хора, които се познават. Има езикови клубове като италиански, испански и френски клуб. Имаме клуб за филми на ужасите. Има много малки общности от кинолюбители.

Анджела: Мислех за децата като публика, защото днес повечето анимационни филми, които се прожектират са създадени със CGI? Харесват ли децата по-стари анимационни филми?
Дейв: Спомням си, когато Pixar започна да прави „История на играчките“. Тези филми изглеждаха невероятно за възрастните, а децата не ги вълнуваше техниката. Но това, което забелязах, беше, че те имат два наратива – един за децата и един, който винаги включва нещо за възрастните. Мисля, че децата не се нуждаят от CGI. Те не се нуждаят от 3D. И със сигурност не се нуждаят от шеги за възрастни. И така, Чаплин им въздейства,  2D анимация също. Показах им един наистина интересен аниматор на име Мишел Осло. Той е направил ,,Кирику”. Той е западноафрикански френски аниматор.
Анджела: Да, гледах ,,Кирику” миналата година.
Дейв: Красива 2D анимация. Децата обожават такава. Докато възрастните биха казали: „О, това е старомодно!“ Старомодно е, защото не е за вас. То е за децата. Те харесват и филмите на студио Гибли. Но в девет от десет случая възрастните са тези, които намират филмите за старомодни. Те харесват ефектите, както наративната линия предназначена за тях. Децата се ентусиазират, те са много по-емоционални и запълват повече пространство с въображението си. С напредването на възрастта въображението за съжаление намалява. И тогава се налага чудовищата да имат наистина интересна козина. Или пък се нуждаем от 3D, което да запълни мястото, където въображението липсва. Децата могат да гледат най-обикновеното, най-простото нещо, но мозъкът им създава цял свят, излизащ отвъд екрана.   

Анджела: Въображението е свързано със съпричастността. Ако не използваш въображението си, не можеш да се поставиш в наратива и да изпиташ това, което персонажите на екрана преживяват.
Дейв: Точно така. Но с напредване на възрастта емпатията се свива. Снощи във видеотеката имаше група 16- и 17-годишни деца. Бяха 18 на брой. Те избраха да гледат „Мълхоланд драйв“. Това бяха два часа и половина мрачно сюрреалистично кино с нелинеарен наратив. Накрая казаха: „О, Боже мой, този филм е невероятен! Коя е Бети? Коя е Даяна?“ Хареса ми. Почувствах се толкова обнадежден. Това, през което преминаваме като възрастни, не се случва на младите хора. Успокояващо е. Духът им все още е много силен и не се нуждаят всичко да има смисъл.
Анджела: Затова места като микро-киното са от изключително значение за кинокултурата. В противен случай, ако разчитат само на Netflix, никога няма да се запознаят с такива филми.
Дейв: Освен това филма е дълъг два часа и половина. Много е трудно, ако си вкъщи, имаш Netflix, а и телефона си. Няма да се гледа. Няма как да се случи. Ето защо наистина обичам работата във видеотеката. В началото на прожекция просто казвам: „Вземете си почивка от телефоните. Давам ви разрешение да не отговаряте на телефона си, да не проверявате и да не изпращате съобщения. Имате моето разрешение да се насладите на филма!“

Линк към 20th Century Flicks: https://www.20thcenturyflicks.co.uk/