Светът на Калина Тасева

Сподели:

Share on facebook
Share on twitter
Share on pinterest
Share on linkedin
Share on email
Share on print

Наташа Ноева, докторант в Институт за изследване на изкуствата, БАН, изследователска група „Ново българско изкуство“,

научен ръководител: проф. Милена Георгиева

* Интервюто с Калина Тасева е проведено през юлиавгуст 2020 г. и декември 2021 г.

Срещнах се с Калина Тасева, за да обогатя проучванията си във връзка с докторската ми теза, посветена на дейността на съюзната галерия на ул. „Раковски“ 125. Часовете в ателието на художничката и споделените разкази очертаха проблеми, напластиха култура, човешки преживявания и емоции – необхватни, в което и да е научно изследване, затова и интервюто тук запазва автентичния разказ без да го променя. Сред доайените на българското изкуство Калина Тасева е пряк участник и свидетел както като активно творческо присъствие още от XXII Обща художествена изложба през 1952/3, така и като дългогодишен член на ръководството на секция „Живопис“, член на Управителния съвет, отговорен секретар и зам.-председател на СБХ. Тя не е обикновено олицетворение на творческо дълголетие. Въздействието на нейната живопис е завладяващо и непреходно. Пейзажите ѝ – мощни, категорични, романтични, тревожни и експресивни, са създадени като че ли с един замах, наситени са с драматизъм и преклонение пред българската земя. Епичните, напрегнати и монументални образи на сурови мъже и силни жени, които се врязват в съзнанието, разказват за човешки съдби, възвишени идеали и пориви към свобода, героична смърт и сила на човешкия дух. Израснала и възпитана с пиетет към историята, тя носи в себе си гордостта на хората, борили се за свободата на народа. Творбите ѝ са далеч от илюстрирането на народните легенди, но в тях живеят образи, които в продължение на десетилетия олицетворяват народната представа за героизъм. Възнамерявах срещата ни да бъде кратка, за да не я натоварвам, мислех да ѝ задам няколко въпроса за годините в Академията, ателието на Дечко Узунов, бомбардировките над София, галерията на „Раковски“ 125 и участията ѝ в изложби. Отидох в дома на художничката в кв. „Лозенец“ и се изправих пред една невероятна жена на 94 години, която не спира да рисува и прави планове за следваща изложба. С ясна мисъл и категорична позиция над шест часа разказвашеза своя род,спомени за отдавна минали събития и срещи с изключителни личности.

Калина Тасева в дома ѝ (ателието) в кв. „Лозенец“ (фотограф: Сандро Арабян, внук на Калина Тасева)

Калина Тасева в дома ѝ (ателието) в кв. „Лозенец“ (фотограф: Сандро Арабян)

Из цикъл „Планината“ (снимка: архив на Десислава Минчева)
Тракийка, 1968 (снимка: архив на Десислава Минчева)

Портрети на дъщеря ми, 1984 (снимка: архив на Десислава Минчева)

Изследвам художествения живот от гледна точна на галериите, като пиша за историята на тази на ул. „Раковски“ 125 и изложбите, които са се организирали. Вие също сте имали изложба там.

Всички хубави изложби ставаха на „Раковски“ 125. Там откриваха Дечко Узунов, Найден Петков, Кирил Цонев, Златю Бояджиев, Бенчо Обрешков и много други чуждестранни автори. Откриваха се и Общи художествени изложби (ОХИ) като младежката изложба на реалистичната живопис от 1961 г. Триенале – голяма изложба, представена на „Шипка“ 6 и „Раковски“ 125, както и във всички възможни салони – на „Руски“ 6 и на „Гурко“ 1. Участваше Светлин (Светлин Русев, б.а.), а Стоян Сотиров взе за първи път награда. Майка ми беше тежко болна и доста години ми се губят, тя почина на 55. Не се интересувах от нищо друго в този период. Наехме с Юлий ателие в „Лагера“, 10 х 6 метра с голям прозорец и двор. Носех Авето (дъщеря ѝ – проф. Десислава Минчева, преподавател в НХА, художник, б.а.) там я оставяхме на двора с един тюл да не я кацат мухите и аз рисувах. Дълго време, след като завърших Академията (1952), не се решавах на изложба и чак през 1973 г. направих първата самостоятелна изложба на „Раковски“ 125. И не само това. Първата картина, която нарисувах след Академията, беше „Левски пред съда“ 1954 г. (започнах я през 1953 и я завърших през 1954 г.). За фигурата ми позираше Юлий. Дора Пеева, която работеше в Етнографския музей, ми даде шинел, костюми, черни сюртуци за турските съдии. Тогава изчетох много книги за Левски и още ги пазя горе в ателието. След тази картина затънах и не знаех накъде да вървя. Беше много тежък период. Рисувам, пращам картини и отпадат от изложби.

Левски пред съда, 1954 (снимка: архив на Десислава Минчева)

Защо са отпадали от изложбите?

Защото не струват. Ти, кьопави картини не си ли виждала?!

Когато ги прибера, сълзи… минат няколко месеца и като ги извадя и гледам – не струват. Но първоначално, като ти дойдат отхвърлени работи, нямаш чувството, че са лоши. Но и аз, понеже съм упорита, продължавах въпреки това. Имаше период, в който след като си рисувал Левски, е много трудно да направиш друга картина. Целият възрожденски период е много силен. Направих една работа с учители и възрожденци. Опитвах, мислех, работех и лека-полека се насочих към македонското движение.

Родът ми и по линия на майка ми, и по линия на баща ми, е македонски. Прадядо ми по майчина линия е правил саханчета, тепсии, джезвета. Девет години е бил в Цариград. По това време прабаба ми е била в Битоля и е получила хабер: „Вземи децата и тръгни за София“. Те са били 2 момичета – прабаба ми Елена и баба ми Анастасия, майка на баща ми. Бях на 10–11 г. тогава и така и не разбирах какво е преживяла, как се пътува от Битоля с две малки деца за София. Прадядо ни Спас Харизанов (по бащина линия), е роден в с. Влахи до Кресна, на 8 км. навътре в планината. Бил е много способно момче, но семейството му е много бедно. Някакъв богат човек в Мелник решава да го изпрати да учи в Одеса. Като се връща, се жени за една много красива жена – Фикия, но тя умира млада на 50 г. Имат 4 деца – Иван Харизанов, който става известен юрист у нас преди 9 септември, втори е Любомир Харизанов, моят дядо – той е журналист и е бил известно време в четата на Яне, за да пише и праща материали за дейността ѝ. Третото е Веса Харизанова, майка на писателя Димитър Димов, а Славка Харизанова, майка ми, става учителка, за нея в рода ни се говори, че Яне Сандански много я харесвал и обичал, но му е първа братовчедка и нямало как да стане. Спас Харизанов и майката на Яне Сандански са брат и сестра. Има един поп от с. Влахи от рода Харизанови, за когото пише Мерсия Макдермот в книгата си за Яне Сандански (когато се заснема филмът „Калина и Комитите“ 2016, БНТ, автор: Петя Тетевенска, се открива информация, записана в летописните книги на с. Влахи, че Тодор Харизанов е свещеник изповедник, служил 1863–1899 г. Информацията е съобщена от назначения в селото енорийски свещеник Георги Танчев, б.а.) Така че по двете линии – и по майчина, и по бащина, съм свързана с тези комитски дейности и винаги ме е привличала историята, легендите. Отначало доста се въртях, не знаех накъде да тръгна и разбрах, че само това ме интересува – работех главно на тази теми. Имам доста картини с комити и възрожденци. С Юлий (съпругът ѝ Юлий Минчев, художник, график, б.а.) ходехме в Копривщица всяка година. Там – Каблешков, Каравелов, някои от големите възрожденски борци. Така че ми е по-привлекателно, интересно и необикновено да се питам, да работя нещо, свързано с националноосвободителните борби на България.

Калина Тасева и прабаба ѝ Елена (снимка: личен архив на Калина Тасева)

горе от ляво надясно: Юлий Минчев, Десислав Минчева, Калина Тасева и Петър Тасев, 1972 (снимка: личен архив на Калина Тасева)

Били сте член на жури в ОХИ. Чела съм стенограми в държавен архив, че е имало
1-во, 2-ро и 3-то гледане, как протичаше самият процес?

Журито е 36–7 човека обикновено. Трябва да получиш поне 17 гласа, ако не влезеш, остава за второ гледане, трето. Повечето влизаха тогава на първо – безспорните, на второто се допускаха художници, които бяха обсъждани на първото, но имаше известни колебания. Ако остане нещо на трето – отпада и има право всеки член на журито да извади някоя картина, която смята, че може да бъде на изложбата. Понеже са три четения, ако има нещо в произведението – някакви качества и достойнство, и получи половината плюс един глас – влиза. Много рядко на трето четене, както му казвахме, се случваше да влязат картини. Георги Божилов имаше големи абстрактни и красиви картини. Енчо Пиронков, Димитър Киров, Атанас Яранов – във всички случаи влизаха работите им. Но това, че една работа е модерна, не означаваше, че със сигурност ще влезе в изложбата. В тези журита имаше художници от всички възрасти и течения. Гледахме да има различни представители в журито (живопис 10 души, скулптура 10…), да има от всички течения по възможност и да са добри като автори. За мен няма добър художник, който да е отпаднал. Ако е добър, няма да отпадне. Отпадналите – все протести, все сърдити… Имаше една изложба без жури– всичко влизаше – по една работа от всеки художник. Това беше най-слабата изложба! Първо, художниците невинаги имат точна преценка, невинаги имат чувството за най-доброто, което са направили. Преди много години Енчо Пиронков, когато направи първата си изложба, Светлин беше председател – много голяма изложба, хубава живопис. И Светлин я прочисти, за да се очертаят наистина най-добрите картини. А бяха около двеста работи. Но така изложбата мина с голям успех, с най-доброто и се запомни. Оттам насетне, Енчо си беше Енчо Пиронков. Никой не е отхвърлил работи от злоба или завист, аз поне не помня такова нещо.

Как избрахте да се занимавате с рисуване и ходихте ли на подготвителен курс преди кандидатстването ви в Академията?

Майка ми и баща ми бяха много близки приятели със Сирак Скитник и жена му Олга Тодорова, известна като Сирачката, която беше журналист. Показаха му мои рисунки, а той каза да не ходя на курсове преди да стана на 18, 19-годишна възраст, за да се види дали ще искам да продължа да рисувам, защото почти всички малки деца рисуват. Говорим за Сирак Скитник, каквото каже – това е, и не съм ходила на курсове. Не смятам, че нещо съм направила на изпита, защото бях резерва. Имаше официален списък за приетите и три резерви. А когато не се запише някой, влизаше резервата. Обадиха ми се от Академията да ми кажат, че има свободно място и така влязох в като резерва. Учех и английска филология, бях решила да завърша филологията и живопис. Влязох и двете, тогава не беше проблем. Става дума за есента на 1946 г. В онези години не беше трудно да влезеш в Университета. Учих староанглийски, морфология. Карах и мислех да завърша и двете едновременно. В Академията имаше сутрин и следобед занятия. Следобед имахме история на изкуството, технология, часове по пейзаж и натюрморт. Но, когато свърших първата година английска филология предпочетох да остана само в Академията. Бях в ателието на Дечко Узунов, а там – Генко Генков, Георги Баев-Джурлата, Магда Абазова, Милка Пейкова, Атанас Пацев. Тогава едновременно с нашата група учеха първа, втора и трета година от студентите на Дечко. Учила съм с Генко. Той обикаляше коридорите и размахваше рамки, казваше, че е открил нов грунд с вар. Имаше вечерен акт и Илия Бешков го водеше. Занимаваше се главно с Генко. Рисунката на Генко очевидно му правеше впечатление. Говореше му за външния и вътрешния контур и с него най-дълго се занимаваше, а на нас не ни обръщаше много внимание. Имала съм професори от най-висок ранг – Дечко Узунов, Кирил Цонев, Илия Бешков, какво може да иска човек повече?! Горе, на 2-рия етаж в Академията имаха ателиета Никола Ганушев, Борис Митов, Илия Петров и Дечко Узунов, който имаше и още едно ателие на първия етаж до стълбите. А на долния етаж бяха скулптурните ателиета на Любомир Далчев, Иван Фунев, Марко Марков и Иван Лазаров.

Комити, 1973 от изложбата на Калина Тасева в галерията на ул. „Раковски“ 125 (снимка: архив на Десислава Минчева)

Македонски пейзаж с кипариси, 2002 (снимка: архив на Десислава Минчева (собственост))

Завърших при Дечко Узунов, но въведоха и шеста година в Академията (по времето на Крум Кюлявков) и я дадоха на Илия Петров, който силно налагаше един определен начин на изграждане на картината.  Бяхме няколко души – Владо Гоев, Лиляна Дичева, Величко Коларски и аз. Пет години учих при Дечко Узунов, а последната година (шестата) при Илия Петров. За дипломна работа трябваше да направим композиция. Направих един малък проект 20 х 30 см, който трябваше да покажа на Илия Петров, но го изгубих и много бързо се наложи да измисля нещо ново. Бях ходила на гарата в депото и ме впечатлиха локомотивите, тъй като са интересни като форма. Направих една композиция с локомотиви, наредени в депото, и една група с работници. Сега тази работа се намира в Музея на социалистическото изкуство. 

Снимки на Калина Тасева с курса при Дечко Узунов в Художествената академия. От ляво надясно, горен ред – курса в двора на Академията; Калина Тасева, Лиляна Дичева и Владо Гоев в ателието на Дечко Узунов; долен ред от ляво надясно – курса на оградата на Академията и в ателието по графика 1946/7 (личен архив на Калина Тасева)

Лиляна Дичева (отляво) и Калина Тасева (отдясно) пред дипломните си работи в академията 1952 г. Отляво – дипломната работа с локомотиви от гарата на К. Тасева и отдясно – дипломната работа на Л. Дичева (тема: „Вапцаров“), (снимки: личен архив на Калина Тасева)

Още се чудя защо махнаха Кирил Цонев, който беше великолепен професор. Той не преподаваше само технология, а пейзаж и натюрморт. Водеше ни, спомням си, в Докторската градина да рисуваме портрет на дърво. И съм запомнила хубавите дървета при Народна библиотека. Показваше ни къде да се спрем и да направим портрет на дърво. Водеше ни и до Боянската църква, където той се занимаваше с реставрация, а ние рисувахме.  Технологията по Кирилцоневите рецепти и уроци работя и досега, а също така и дърветата, които правя, са по неговите уроци. Почти нямам картина без дървета. Защо го махнаха от Академията наистина не знам. Тогава махнаха и Николай Райнов, Никола Ганушев. Това стана, когато Крум Кюлявков стана ректор. По мое време, когато започнах в Академията рисувахме голи модели, първа година – глава, втора – голо тяло с въглен и креда, а по времето на Кюлявков  въведоха при мъжете модели да има торбички (има предвид бандажи, вероятно, б.а.), за да прикриват „аксесоарите“ им. Тогава и много руснаци, белогвардейци, които бяха дошли в България по време на революцията – с бради, без бради, с едни черни сюртуци, по това време позираха с дрехите, с които са били. На тези руснаци  държавата им беше дала общежития край Княжево – в една дълга постройка за всеки по една стая. Там ходихме, за да търсим модели.

Николай Райнов през първите години преподаваше и диалектически реализъм, неговата идеология, идеалистическата философия. Но трябваше да преподава, нямаше достатъчно преподаватели тогава. И се пада на Юлий въпроса за преминаването на количество в качество. Николай Райнов го пита: „Кажете колега, ако се появят 10 глупаци, ще се получи ли един умник?“ Юлий, не отговори, то и на такъв въпрос какво би казал човек? И трябваше да се яви есента. Друг въпрос от Николай Райновите. Явява се Георги Баев – Джурлата. Пада му се въпроса за обелиск. „Кажете колега, къде се намира обелискът?“ Джурлата мисли, мисли дълго време и понеже всички ценни и големи работи се намират в Лувъра, той решава и казва „Еми, в Лувъра“. „Е, колега, затова, че можахте да вкарате обелиска в Лувъра, ще ви пиша 3“, каза Райнов и така Джурлата изкара тройка.  А на една колежка – Мира (дъщеря на художничката Елена Грънчарова) се падна да говори за критските вази. Колежката се моли на Райнов – „Пуснете ме, трябва да имам поне 3, защото ще се хвърля през прозореца. Ще се убия“ и Райнов ѝ казва – „Ами хвърлете се, колега, на партера сме.“

Славка Денева беше при Панайот Панайотов, бяхме приятелки с нея. Тя учи с Елза Гоева и Костадинка Цветкова в един курс. Но Славка колкото и добра, мека и състрадателна душа да беше, не ѝ приеха дипломната работа – темата „Кооперативен пазар“. Зарзавати, каруца. Казаха да си смени работата, но тя не се съгласи и не взе диплома. Славка е голям художник. Беше ме поканила да изберем картините за юбилейната изложба на Борис Денев. Имаше слабост към една Иванка, крайно привързана към нея и вземеше ли пари, даваше ги на Иванка. Не само това, но като направи изложбата на Борис Денев тя каза – нейните пари, тези, които трябваше да вземе от изложбата на баща си – цялата сума да се даде на бедни и болни колеги. Тогава Гугов като счетоводител в СБХ изпълняваше. Той знаеше всеки, който няма и не е взел нито лев през годината, не е продал нито една картина. Всичко минаваше през Съюза, всички сметки минаваха през СБХ парите на Славка се разпределяха за нуждаещи се – без документ. По времето на Иван Гонгалов, когато той изненадващо стана председател, бях чула да казват, че всички документи са изгорени. Славка беше много сдържан човек, готова да помага на всекиго и нямаше никакви капризи и искания. Сама се справяше. Бяха приятелки с Лика Янко, Костадинка Цветкова, Елза Гоева (Домът, намиращ се на ул. „Шипка“ 18,  художественото наследство и семейния архив, Славка Денева завещава през 1983 г. на СБХ  в последните месеци от живота си, б.а.)

Как беше обучението при Дечко Узунов? Споделете спомени от ателието.

Като при Дечко Узунов. Аз не си го спомням сърдит или нервен. Той е много деликатен и добродушен човек. Един–два пъти се скараха с Борис Митов, който беше от съседното ателие. Навремето имахме конферанси и двете ателиета си нарежда нещата, като започваше обсъждане. Тогава съм го виждала малко ядосан, защото Митов правеше салонно изкуство и учеше на това. А при Дечко Узунов нещата бяха по-свободни. Той винаги е бил в най-добро разположение, беше много хубав характер, нищо не ни налагаше. Е, например „Внимавай да не стане дълго лицето!“, а то вече е станало, „Внимавай с носа!“, „Отделяй светло и тъмно с по-топло и студено…“ Всеки от нас доколкото е могъл, е стигнал до това, което той леко и деликатно се е опитал да ни внуши. Освен това той не коригираше, опитваше се, стараеше се да ни насочи. Всеки от нас – неговите студенти, всеки имаше абсолютната свобода да се учи и да работи, да рисува както иска – къде с черно, въглен, молив, къде с контур, линия, кой както иска. Докато останалите професори имаха едни по-твърди представи и искания  в един по-академичен дух. При Дечко нямаше такова нещо. Много често, когато почвахме глава (първа година) не ни стигаше рамката. А с боите – там вече се видя кой може и кой не. Един колега рисуваше фантастично черни, пластични, обемни и много точно нарисувани фигури, и когато почна с маслени бои, стана пълна катастрофа. През 1953  Дечко Узунов ни взе от този курс – мен, Лиляна Дичева, Владо Гоев и Бойчо Григоров да направим голямата картина, която сега е в Музея на социалистическото изкуство. „Конференция на ТКЗС-тата“, 5 х 3 метра, за два дни и половина той покри цялата картина, без горната част. Ако беше останало така, щеше да е великолепна картина, защото ние след това една година се мъчихме и разваляхме. Дечко Узунов си е Дечко Узунов. Картините му – свободно, красиво направени. Донесе ни палитра един метър и работихме в зала „България“ всеки ден в продължение на една година и половина. Изкарахме втора академия. Всеки ден идваше и Богомил Райнов, за да види какво правим. Тогава на мода беше колективът. Ние трябваше да поработим в рисунката. Е, каквото можахме – развалихме. Тогава разбирането беше много сковано. А той нарисува като живопис на едро, без подробности както само Дечко Узунов може. Запазих един от проектите за тази картина, който видях да се търкаля тогава на земята, защото той направи няколко варианта. Прибрах го и сега е при Авето. Дечко имаше една състудентка Дора Пеева, която ни помагаше и ни даваше от Етнографския музей костюми и модели. Владо Гоев нарисува горе фона на картината, Лиляна Дичева направи женската фигура на една знатна, селска девойка – Донка Панайотова, герой на социалистическия труд, която беше нещо като знаме – млада, хубава и много работлива. Нарисувахме и Вълко Червенков, а до него беше Георги Чанков, обаче трябваше да бъде изтрит по-късно.

Един от проектите на Дечко Узунов за картината Конференция на ТКЗС-тата 1953 (собственост на Десислава Минчева, снимка: Наташа Ноева)

И досега разбирам, че просто е било съдба. Тази среща с Дечко Узунов в коридора на Академията е определяща за целия ми живот нататък. Когато правехме изложби, почти всеки от нас, поне за себе си знам, го виках да даде оценка става или не става за изложба. И той много точно преценяваше, имаше страшно проницателно око. Макар че едното му око беше повредено (като малък го е клъвнал петел, така съм запомнила), но виждаше невидимото. На него всичко му беше ясно. Какъв щеше да е моят живот, ако не го бях срещнала в коридора? Имах разни увлечения, докато бях в Академията. Много харесвах, а и сега го харесвам – Греко, както и целия Италиански ренесанс. Аз нямам усет към новите, модерни течения, и рисувам както и колкото мога, колкото и да е малко – това е. Не се и опитвам да бъда нито като Тициан, нито като Ботичели, нито като Греко. Малко, но колкото-толкова, това е моето. Толкова мога. Както виждаш, станах на 94. Догодина – 2021, ако съм жива, и не съм се осакатила, искам една изложба, последна (на 3 юни – 3 август 2021 в галерия „УниАрт“, НБУ се състоя изложба на Калина Тасева „Рисунки и картини от една колекция“. Днес, тя ми показа новите си картини с пастели, и каза, че се надява да направи своя изложба през 2022 г., б.а.) Много бавно работя, мъчно, не става, развалям. Имам около 10–15 пастели обаче каквото пипна да го довърша, го развалям и ще видим какво ще излезе.

Пролет, 1968 (снимка: архив на Десислава Минчева)

Глава, 1993 и Глава, 2010 (снимка: архив на Десислава Минчева)

Букет, 2016 (снимка: архив на Десислава Минчева)

Помните ли бомбардировките над София, евакуацията?

Вече бяхме евакуирани в Княжево. Имаше една първа бомбардировка през 1941 г., когато бяха улучили на гарата влак с муниции. Цялата улица „Гробарска“ беше в пламъци, а ние живеехме на следващата улица „Родопи“. Такъв страх никога не съм имала. Цялата улица в пламъци, гарата гори, взривове, избухваха вагон след вагон с муниции. На нашата улица падна бомба и беше унищожена къщата, където съм родена и където израснах. Взехме под наем жилище на улица „Врабча“ и „Париж“. Виждахме самолетите, идващи от юг, които бомбардират петролните кладенци в Румъния. Излизахме на улицата да гледаме, толкова ни е бил акъла. Но гледахме как самолетите летят на ята, а това бяха големите американски бомбардировачи. Румъния по това време беше съюзник на Германия и участва във войната. Помня, че имаше една, две неизбухнали двутонни бомби в Княжево, случайно повредени. Но видяхме, че войната става далеч по-страшно от това, което сме си въобразявали и се налагаше евакуация. През месец май 1943 г. бях на двора на къщата в Княжево, където бяхме наели една стая, и гледах над София английски самолети с едни гирлянди от светещи балони, които осветяват града, за да видят къде по-точно да бомбардират. Тези гирлянди от светещи балони над цяла София изглеждаха много красиви. Майка ми вече беше много уплашена и настояваше да се евакуираме в Етрополе, където вече бяха отишли и други приятели. Евакуирахме се през месец май. Там беше пълно с жандармерия. На площада има паметник на загиналите в Първата световна и Балканската война. А пред него, наредени партизански глави и трябваше цяло Етрополе да мине, за да ги види. Жандармерията беше ужасяваща. Не толкова милицията, стражарите, колкото жандармерията. И се чудя като сега пак ги нарекоха жандармерия, понеже в представите на стари хора като мен, това са най-страшните неща от прохитлеристкия режим. Ние продължихме да държим квартирата в Княжево, защото баща ми Петър Тасев (брат на анархиста Кирил Тасев) беше главен редактор на в. „Мир“ и ходеше там да спи, а всяка неделя идваше в Етрополе при нас. На 8 септември дойде, беше наел камион, тъй като вече знаеше (тогава журналистите знаеха всичко), че ще има преврат на 8 срещу 9 септември. Натоварихме легла, дюшеци (на село нямаше легла и всеки си носеше), с нас беше и любимият ми рижав котарак, който беше изчезнал. Обикалях, виках, но го нямаше. Шофьорът на камиона се дразнеше и вече не искаше да чака. Дълъг път ни чакаше през нощта. Цяла нощ пътувахме от Етрополе до София и на 9 септември призори вече бяхме във София. т.е. аз видях всичко – шосето беше празно и тъмно, няма жива душа. Сутринта времето беше топло, слънчево и аз слязох по княжевското шосе, а от Владая идваха непокрити камиони с изправени партизани (тогава не знаех какво точно се случва) – весели, накичени с цветя, пушки и пистолети, радват се и влизат в София.  Впоследствие разбрах. На 14 септември ние все още бяхме в Княжево, защото нашата къща в Драз махала беше разрушена от бомба. Съветската армия беше на границата и изчакваше. На 14 септември влезе откъм „Цариградско шосе“. Пред Народното събрание, откъм паметника на „Цар Освободител“ и Академията на науките се събираха хора, които чакаха да влезе съветската армия. В края на 1944 г. бяха спряха всички вестници – „Зора“, „Заря“, „Утро“, „Мир“ и „Слово“. Големи бяха събитията. Имаше една галерия в двора на Академията от страната на храм-паметника „Александър Невски“, но падна бомба и я разруши. Водеше се галерията на новите художници, така я наричаха, защото там правеха изложби художниците от дружеството на „Новите художници“ с по-модерна линия – Васка Емануилова и т.н. През 1946/7 г. се направи бригада от студенти за разчистване на двора на Академията от развалините. Имаше галерия и зад „опашката на коня“ (паметник „Цар Освободител, б.а.) – галерия „Форум“, където съм виждала работи на Джон Попов. Имаше галерия по диагонала на Двореца и хотел „България“. Там съм виждала изложба на Павлето. Също и няколко частни галерии. Става дума за 1946/7. А през 1952 г. Дворецът се превърна в Национална галерия.

Зададените въпроси, разгърнатите спомени и споделените преживявания  провокираха художничката и дни след последната ни среща,  тя се обади, за да ми каже точно какво да напиша за финал на интервюто.

Дечко Узунов ни казваше и то няколко пъти: „После, когато свършите Академията, ще забравите всичко, което сте учили.“ Доста късно си дадох сметка за това, което ни говореше. Трябваше всеки от нас да се опита, когато е решил да става художник, да бъде себе си, да се изрази като художник, да си намери пътя, което се оказа може би най-трудното. В произведението, каквото и да е то – живопис, скулптура, графика или приложно изкуство, не можеш да се скриеш. Всичко личи. Талантът или бездарието, намеренията – осъществени или не, всичко – искаш или не искаш, личи. Лъжата или истината, то е там в произведението и не можеш да го скриеш, както и да се опитваш, то е там и остава. Аз, след толкова много години работа се убедих, че нищо не може да се скрие. Талантливо или бездарно, истинско или лъжливо, то е там и те издава какъв си.

В процес на работа (фотограф: Сандро Арабян)

Светът на Калина Тасева

Close Menu