От 1 до 11 юни тази година в красивия град Варна, живописно разположен на брега на Черно море, се проведе 25-ото юбилейно издание на най-големия театрален форум в България – Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Създаден през 1992 г. като част от общото тогава за Източна Европа след политическите промени от 1989 г. движение за обновление и среща с културите на страните от западната част на континента и света, през своето четвъртвековно съществуване той преживява силно и динамично развитие. Фестивалът започва като инициатива за представяне на най-добрите спектакли от българския театрален афиш, съпътствано от няколко чужди представления. От 1997 г. той се превръща в мащабен международен форум и през следващите години се нарежда сред значимите театрални фестивали в Европа.
„Ужасената душа: Макбет“, Институт за пекинска опера Анхуей, Китай
Афишът на фестивала се състои от четири модула – Основна програма: българска селекция; Основна програма: международна селекция; Програма Шоукейс и Паралелна програма. Продължавайки една вече утвърдена традиция, юбилейното издание представи широко ветрило от чужди и български театрални и танцови спектакли, обсъждания, срещи с творческите екипи, теоретична конференция, изложби, пърформанси, улични представления, прожекции, концерти. Изключително наситеният афиш предлагаше на публиката и гостите на фестивала 41 различни събития, обединени под мотото „Въобразени светове“, които, освен в театралните зали, се случваха и на много други места в града, както и в столицата (благодарение на стартиралата през 2007 г. негова платформа „Световен театър в София“). Най-убедителното доказателство както за безспорния успех на юбилейното издание, така и на цялостната – съвременна, добре премислена и последователна – политика на фестивала през изтеклите 25 години бяха препълнените салони и широкият отзвук сред присъствалите множество театрални експерти, селекционери и куратори на различни международни форуми.
„Анна Каренина“ по Толстой, режисьор Николай Поляков, сценограф Марина Райчинова, театър „София“
Българската селекция включваше 9 представления, подбрани сред най-добрите постановки на сцените в страната през изтеклия театрален сезон. Сред тях са яркият и оригинален спектакъл „Ничия земя“ на режисьора Стоян Радев в Народния театър по известния едноименен филм на босненския режисьор и сценарист Данис Танович от 2001 г.; изобретателно направената комедия „Името“ (“What is a name?”) на М. Делапорт и А. Пателиер с режисьор Здравко Митков, Сатиричен театър, София, която е тазгодишният носител на националната награда ИКАР за най-добро представление; въздействащият авторски спектакъл на режисьора Николай Поляков по „Анна Каренина“ на Толстой (театър „София“), донесла му наградата за режисура за 2017 г., стилните постановки на Пламен Марков по сценария на Том Стопард и Марк Норман „Влюбеният Шекспир“ (Драматичен театър, Варна) и „Еквус“ на Стайко Мурджев по пиесата на Питър Шафър в Младежки театър, София, както и политическият спектакъл „Светлото бъдеще на битака“ на режисьора Иван Добчев и Театралната лаборатория „Сфумато“ по нашумялата документална книга на белоруската авторка Светлана Алексиевич „Време секъндхенд“.
Фокус на международната селекция на юбилейното издание беше Азия и по-специално интензивният диалог в театъра на този континент между традициите на Изтока и Запада, между наследството и новите идеи, между историята и съвременността. Международната програма включваше традиционната пекинска опера „Ужасената душа: Макбет“ по едноименната трагедия на Шекспир на Института за пекинска опера Анхуей, Китай; документалния танцов пърформанс „Софтмашина: Рианто и Сурджит“ на установения в Берлин сингапурски хореограф Чой Ка Фаи; танцовия спектакъл “Skins” на Джунг ин Ли, Южна Корея/Австрия. Освен спектакли на артисти и трупи от Азия като специален фокус на международния афиш, тази година фестивалът продължи убедително традицията си да показва и някои от най-успешните нови заглавия от европейската и световната сцена – „Дневникът на един луд“ на носителя на Европейската театрална награда Нови театрални реалности’2016 – режисьора Виктор Бодо от Унгария; „Автаркия… В търсене на самодостатъчност“ на хореографката Ан Гнуен от Франция, фламенко шоуто “Desplante” на Едуардо Гереро от Испания, театралния и кино концерт „Кино на живо“ на режисьора на документални филми Сам Грийн и на аниматора Брент Грийн от САЩ и др.
Сред тази богата и разнообразна международна програма особено силно се откроиха „Софтмашина: Рианто и Сурджит“ (Сингапур/Германия) и „Дневникът на един луд“ (Унгария).
Заглавието на документалния танцов пърформанс „Софтмашина: Рианто и Сурджит“ на сингапурския хореограф Чой Ка Фаи, който завършва “Design Interaction” в Кралския колеж по изкуства в Лондон и от 2014 г. работи предимно в Германия, е заимствано от известния роман на Уилям Бъроуз, където той нарича така човешкото тяло и анализира управляващите го механизми. Представлението е част от дългогодишен проект на Фаи, поставил си за цел да изследва как в работата на съвременните азиатски танцьори и хореографи се смесват и катализират източните традиции и средствата и стратегиите на европейския съвременен танц. В продължение на три години, от 2012 до 2015 г., Фаи предприема специална експедиция в пет азиатски страни, където прави редица интервюта с местни танцьори и записи на техни представления, в които те, тръгвайки от традиционните танцови техники, оригинално ги трансформират в естетиката на съвременния танц. На фестивала във Варна публиката се запозна с индивидуалните истории и опита на двама от тези артисти – невероятните изпълнители на традиционен и съвременен танц Рианто (Индонезия/Япония) и Сурджит (Индия).
В една много силна вечер (4 юни) на фестивала, в която един след друг следваха три ярки спектакъла с виртуозни актьорски изпълнения – „Дневникът на един луд“ – моноспектакъл на Томаш Керестеш под режисурата на Виктор Бодо, концерт-пърформансът на известния български пърформър Иво Димчев “Songs from my shows” и вече коментираният „Софтмашина: Рианто и Сурджгит“, представлението на унгарския актьор Томаш Керестеш направи поразяващо впечатление. На този мощен фон то се открои със своето фино майсторство и лекота, основани на съвременна рефлексия, широка ерудиция и актьорска изобретателност.
Томаш Керестеш в „Дневникът на един луд“, режисьор Виктор Бодо, Унгария
В оригиналния прочит на Виктор Бодо и Томаш Керестеш на известната повест на Гогол необичайният свят на постепенно полудяващия чиновник Попришчин, изкривен и трансформиран през неговите субективни възприятия, е поставен на театралния подиум директно. В плътната тъмнина на сцената/на вселената самотно спускаща се от небитието електрическа лампа осветява странен деформиран черен куб с очертана на предната му стена врата с неправилни ъгли и пропорции, пред която в неестествена поза се гърчи и потръпва тънка черна човешка фигура. Безмълвната експресионистична болезненост на тази картина е нарушена, или по-точно допълнена, от рязък висок шепот „Фантастично! Фантастично!“ на гърчещия се човешки силует. Кубът се завърта около своята също несиметрично свързваща го с подиума ос и пред зрителите се открива домът на Попришчин – странна стая, захвърлена в тъмния и непрогледен мрак на заобикалящия я и практически отсъстващ външен свят, към който тя е отворена от две страни – към зрителите и отдясно на залата. Малкото предмети в нея са деформирани отново в духа но експресионизма – тясно бюро в неестествена перспектива и тънки удължени крака, също такава малка печка, стол, прозорец и вече описаната врата. В хода на спектакъла тази стая претърпява още една метаморфоза – на финала, когато Попришчин е отведен в лудница, тя се преобръща и ляга на една от стените си, като дъсченият под сега се оказва решетката, зад която се гърчи тялото, приютило разстроеното съзнание на Попришчин. Той и неговият свят са едно цяло, той винаги е в своята „стая“, никога не може да излезе от нея, тя е построена от съзнанието му; когато то е разстроено, тя отразява неговите деформации. Деформираната стая и нейните метаморфози като образ-емблема на света на Попришчин е отправната точка и едно от определящите постижения на моноспектакъла на Томаш Керестеш. Показателно е, че той сам е и автор на сценографията на представлението.
Другият акцент в решението на пространството на Томаш Керестеш е дигиталното съоръжение, вместено в хаоса на деформираната стая, на което неговият персонаж записва, напластява и миксира като съвременен DJ звуците – хълцанията, писъка, хриптенето, необичайните фалцети и шумове, които сам създава. Така, освен мобилния и мултифункционален образ на сдвоеното същество човек–дом, основен елемент на спектакъла и на изпълнението стават актьорският глас и звукът. Всъщност, записвайки звуците, които (смята, че) чува, и преработвайки ги в мелодии, смисли и ритъм, които сам създава чрез съвременния технически посредник, Попришчин на Томаш Керестеш не само пряко и въздействащо представя „разказите“, зараждащи се и протичащи в разстроеното съзнание на персонажа му, но и прави неочаквано актуално внушение. Човекът днес, все повече сам измислящ и създаващ чрез дигиталните технологии света, в който живее, е застрашен от самота и загуба на връзката с реалната социална среда, заплашен е от една нова, доброволно придобита „лудост“.
Обикновено (моно)спектаклите по „Дневникът на един луд“ на Гогол се правят от големи и ярки актьори. Представлението на Томас Керестеш не само блестящо потвърждава и оригинално продължава тази традиция, но и я допълва с остра днешна чувствителност и актуалност. Безспорно това е най-съвременният сценичен прочит на повестта на Гогол, който някога съм гледала.
Юбилейното 25-о издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ още веднъж убедително доказа неговата роля на важно и търсено място за срещи и дебат на различни театрални гласове както в живота на българската, така и на европейската и световната сцена.
