“Moving Stills” в галерия Synthesis (12 март – 8 април) е смесено събитие, което представя на публиката фотографска изложба заедно с прожекции на четири филма на режисьорката и куратор Триша Зиф (Trisha Ziff). Инициативата се провежда съвместно с тазгодишното издание на София Филм Фест, като прожекциите на филмите са в пространството на PhotoSynthesis – кафе-галерия с вход свободен. В пространството на галерия Synthesis са подредени в четири отделни стаи фотографии и информация от четирите документални филма – „Чеволюция“ (2008), „Мексиканският куфар“ (2011), „Човекът, който видя твърде много“ (2016) и „Уиткин и Уиткин“ (2017). Филмите проследяват различни истории и работата на фотографите Алберто Корда, направил емблематичната снимка на Че Гевара, превърнала се днес в световна икона и ползвана за всевъзможни цели, Робърт Капа, Дейвид „Чим“ Сиймор и Герда Таро, чиито негативи от Гражданската война в Испания са намерени в три кутии в Мексико сити през 2007 г., Енрике Метинидес, Джоел-Питър Уиткин и неговия брат Джером Уиткин. Самата Триша Зиф споделя:
Прекарах съзнателния си живот, потопена в уловения миг на фотографията. Работех с фотографии, за да разказвам истории, които смятах за важни.
Не съм фотограф. Творчеството ми се основава на сътрудничество с фотографите и техните идеи, с образите, които те създават.
Първите ми филми като документалист са посветени на застиналия образ. Филми, които говорят за фотографията, разказват историите на фотографиите. Как виждат, мислят и се държат, какво са видели и как техните образи са видени и разбрани по света. Неподвижното изображение ме отведе до филма. Използвам езика на киното, за да се взра в спокойствието на мига.
Самата тя присъстваше на откриването и прожекциите и зрителите имаха възможност да чуят на живо нейните думи за работата ѝ, както и да зададат своите въпроси по време на обсъжданията. Филмите и представените фотографии проследяват тези четири истории заедно с биографиите на самите фотографи и подробности около това как снимките са създадени. В галерията има поставени екрани, на които непрестанно се въртят и самите филми. Разбира се, човек не може да изгледа на крак пълнометражен филм и да се потопи в атмосферата и историята. Препоръчвам пропусналите прожекциите по-скоро да изгледат филмите онлайн, тъй като са достъпни, и да оставят посещението в галерията на образите, които са въздействащи, документални и истински.
Образът на Че е до болка познат. Тиражиран безмилостно от комерсиализацията, малко хора си дават сметка кога и как е бил направен, какъв е оригиналният кадър, кой въобще е натиснал копчето на фотоапарата. Със сигурност и фотографът Алберто Диаз Гутиерес, подписващ се като Корда, не си е представял, че снимката му ще се превърне в подобен модерен образ-икона, красящ всички възможни съвременни комерсиални продукти – от шапки и плакати до интернет колажи. Същевременно е трудно да си представим и друга фотография, която до такава степен да се е отчуждила от собствения си първообраз и да се е превърнала в емблема на дори противоположни идеологии.
Смъртта в снимките на Енрике Метинидес трудно може да се опише. В тази връзка се чувствам длъжен и да посоча, че не е подходяща за деца. Образите, които е успял да запечата, днес като че ли са повече табу, създават се може би само като полицейски архиви от местопроизшествието, а медиите са длъжни да ги цензурират. Същевременно тяхната истинност е толкова осезаема, че едновременно настръхваш и замлъкваш. Може би единствено дистанцията на времето донякъде смекчава почти шоковото въздействие на неестествено застиналите трупове, придружени понякога и от личните си истории в текста под тях. От тях лъха тишина, мълчанието на смъртта.
Подобно въздействие имат и образите от Гражданската война в Испания (1936–1939). За Роберт Капа, като една от емблемите на фотожурналистиката, има написани и заснети немалко произведения. Самата история за това как са открити тези 4500 негатива повече от седемдесет години по-късно е не по-малко интересна. Подобно на случайното откритие на автор като Вивиан Майер, неизбежно си задавам въпроса, колко ли други фотографи и негативи са потънали в забрава и никога не са достигнали до света…
Убеден съм вече, че този тип документална фотография ни учи. Тя е толкова истинска, неподправена и реална, че ни дава безценна информация за епохата, времето и хората. Фотография, която днес почти загубихме с новите технологии. Можем само да се питаме какво ще оставим ние като свидетелство за времето с нашата силно манипулирана и обработена дигитална фотография. Гледайки снимките от “Moving Stills”, можем ясно да видим колко по-ценна става документалната фотография с времето.
