През 2015 г. се навършват 100 години от рождението на Ролан Барт. Френското издателство Seuil отбелязва юбилея на писателя с издание на неговата биография от Тифен Самоайо, която се появи в началото на годината.
Представяме превод на части от книгата.
Тифен Самоайо. Ролан Барт. Биография
Ролан Барт умира на 26 март 1980. Към белодробните проблеми, които се получават след инцидента, се прибавя и нозокомиална инфекция, от онези, които се хващат в болницата и които могат да бъдат фатални. Вероятно тази инфекция става и непосредствената причина за неговата смърт. Често се казва, че той умира при инцидента, случил се в натоварения участък на „Рю де-з-Екол” при сблъсъка с бояджийска камионетка, идваща от „Монруж”. Това също е вярно. На 25 февруари той се връща от закуска, организирана от Жак Ланг във връзка или не само с предстоящите президентски избори след малко повече от година. Бъдещият министър на културата има желанието да събере интелектуалци и творци около Франсоа Митеран. Това харесва на самия Митеран и оставя Ланг да организира регулярно такива срещи. Часът е почти шест. Идващ пеша от улица „Бланк манто” през моста „Нотр дам”, Барт тръгва нагоре по улица „Монтан Сент Женевиев” и стига до „Рю де-з-Екол”, недалеч от ъгъла с улица „Монж” […]
Онази сутрин Барт се подготвя за срещата, на която е поканен. Както всеки друг ден, и днес, по това време, той е на бюрото, зает с обичайното си писане – този път посветено на конференция в Милано, която щяла да се проведе идната седмица. Текстът е върху Стендал и Италия, озаглавен „Когато човек говори, засяда в това, което обича”. Фразата идва от един курс, който вече е на приключване в Колеж дьо Франс за „подготовката на романа”, като разглежда пасаж от Стендал в полето между дневника и романа. И тъй като записките от дневника не са в състояние да отговорят на неговата страст към Италия, Стандал го постига в „Пармският манастир”. „Това, което се случва между дневниците от пътуването и „Манастира”, е писането. Какво е писането? Сила, която се е насъбрала след едно дълго започване, която разваля стерилната неподвижност на влюбеното въображение и придава на своята авантюра символична основа.”[1] Барт изписва първата страница и започва втората. След това се приготвя, оставайки в неяснота до какво ще доведе решението му да присъства на тази закуска […]
Ролан Барт се събужда в „Питие-Салпетриер”. Неговият брат и приятелите му са там. В 20,58 ч. е пуснато първото съобщение: „Шейсет и четиригодишният университетски преподавател, есеист и критик Ролан Барт в понеделник преди обед е станал жертва на пътнотранспортно произшествие в Пети арондисман, на „Рю де-з-Екол”. Ролан Барт е бил транспортиран до болница „Питие-Салпетриер”, където му е оказана медицинска помощ от лекарски екип на болницата, от която обаче от 8,30 ч. няма никаква информация за здравословното състояние на писателя.” На следващия ден, в 12,37 ч., излиза ново съобщение, което е доста обнадеждаващо: „Ролан Барт вече е хоспитализиран в „Питие-Салпетриер”. Болницата уточнява, че Барт е под наблюдение и че състоянието му остава без промяна. А неговият редактор отбелязва, че здравето на писателя не е повод за безпокойство […]
В текста, който записва в деня на инцидента, Барт събужда една мечта, появила се на сивия, мръсен и мрачен перон на гарата в Милано. През януари, само месец по-рано, на връчването на награда на Микеланджело Антониони […] В своя дневник си спомня за „истинския почитател на градовете – на нощта в градовете – искащ вече да бъде разкрит, да бъде отсъдена стойността, която градовете му дават, да се приготви – кой знае? – да избяга в самотата, в която ще сме го оставили. Но Барт беше оставил на своята мечта дълъг старт. Докато чакал да се прехвърли на влака за Болоня, гледал заминаващия далеч на юг влак, чак към Пулия. На всеки вагон можел да прочете надписа „Милано – Лече”. „Да взема този влак, да пътувам цялата нощ и на сутринта да се озова в светлината, мекотата, спокойствието на някакъв далечен град.”[2] Представата за дългото пътуване, което ще разкрие онова, което стои в края на тунела, не е само въобразяване на смъртта. То е също и преминаване от сивотата към светлината, което може да онагледи прехода от мрачния и равен живот към преобразения живот, към една vita nova, към един vie-oeuvre. Тази представа запечатва движение, обратно на движението на светулките: гаснеща светлина… гаснеща светлина… гаснеща светлина… и така стига до онова, което Дени Рош казва за посмъртната фотография на приятеля, който си е отишъл: порязано изречение, което няма да се повтори, малък опит да бъде избегнат големия разрез, който е смъртта […]
Барт умира на 26 март 1980 в 13,40 ч. в болница „Питие-Салпетриер”, съвсем близо до гара „Аустерлиц” […] Съболезнованията идват от всякъде. Le Monde дава глас на повечето. Няколко дни след смъртта на Барт Сюзан Зонтаг публикува на страниците на New York Review of Books един много хубав текст за отношението на писателя към радостта и тъгата, за четенето като форма на щастие. Писателят, на когото не можеш да отгатнеш възрастта, който често се появява с хора, много по-млади от него, без да се прави на млад, е в „хармония с живот, откъснат от хронологията”. Неговото тяло, изглежда, знаеше почивка. А неговата персоналност винаги даваше свобода на един малко стаен елемент, появяващ се с патетичност, „който днес връща с острота към нас неговата преждевременна смърт”[…]
Барт или двусмислията: къде беше той, докато беше пред нас? Какво ще бъде при неговото отсъствие? Смъртта отваря у онези, които животът е избрал, празнини или липси и те никога повече не се запълват. Този глас, който търси тяло, по какъв начин би могъл да звучи вече? Множество персоналности се събират в едно с опита за възпоменаване на Барт и търсят сравнения в „Светлата стая”[3], особено Калвино. Приковаването на един образ е смърт, откъдето идва и съпротивата да бъде фотографиран. Книгата става един предсъбитиен текст, маркиран от аспирация към смъртта. Ако интерпретацията изглежда малко обстоятелствена и като такава – съмнителна, тя може да стане знак за истина, за която „Светлата стая” играе важна роля […] На тази книга, в която той оставя толкова много от себе си, в която обрисува гроба на своята майка, онзи гроб, където той би могъл да се затвори заедно с нея, се гледа лековато. Още не се приема съвсем сериозно неговото говорене за фотографията. Все още на книгата не е даден теоретичен статут и все още нямаме смелост да се изправим пред интимното говорене. Безразличието като отговор на това е болезнено. То блокира у всеки писател желанието за живот. Дори и да не го кара да умира, това го фрапира.
От какво умря Ролан Барт? Въпросът, както се вижда, остана без отговор, въпреки обявените клинични доказателства. Жак Дерида предпочита да постави най-напред многото „смърти на Ролан Барт”. „Смъртта се вписва направо в името, но веднага се разпръсква от там. За да се вкара чужд синтаксис – с названието на един-единствен отговор в множество.”[4] И по-нататък той детайлизира това множество: „Смъртите на Ролан Барт: неговите смърти, една и друга, негови собствени, които са смърти и в които смъртта е трябвало да го направи живеещ, ситуиран на дадени места или определени моменти, гробове, ориентирани в собственото му вътрешно пространство (неговата майка, за да постави края, и без съмнение, началото). Неговите смърти, онези които преживява в множественост… онази мисъл за започващата смърт. Писателят приживе написа смъртта на Ролан Барт от самия него. Така неговите смърти, неговите текстове за смъртта, всичко което написа – с такова упорство да стои там, – върху смъртта, върху темата, която искаше и в която беше, е Смъртта. В Романа за Фотографията, в „Нулевата степен” (1953), в „Светлата стая” (1980) или която и да е мисъл за смъртта, пусната веднага в движение”[5] […]
Опитвайки се да мислим за различията между живота, мисленето, писането, постулираме единството в пътя на Барт около желанието за писане, което може да се нарече сила на интелектуален проект или еротичност (ще се спрем на друго място на вкуса към променянето). Но това единство се основава на дълбоки срезове и отсъствия, които правят прекъсванията или обръщанията. То събира несъчетаеми феномени, които правят от Барт съвременник на множество времена […]
Аз не съм съвременник на Ролан Барт. Бях на 11, когато той е починал, и чух неговото име едва шест години по-късно в един курс по философия, на който ми бяха предложили да прочета „Удоволствието от текста”. Не съм негова последователка и повечето от неговите експерименти са ми непознати. И все пак Ролан Барт е мой съвременник, защото знам, че от него идва моят начин, по който чета литература, отношението, което сплитам от критика и истинност, убеждението, че мисленето предхожда писането. Разказвайки историята на неговия екзистенциален, интелектуален и литературен път, се стремя да разбера една част от онова, което ме изгражда, и в същото време – онова, което прави това изграждане възможно […] Императивът vita nova, представян в последните му семинари и следствие от смъртта на неговата майка, вплита не толкова идеята за наклон надолу, колкото идеята за нова промяна, един последен живот, който трябва да бъде открит […]
Превод от френски Тереза Бачева
[1] Roland Barthes. On échoue toujours à parler de ce qu’on aime. – Tel Quel, automne 1980 (OCV, pp. 906-914, p. 914).
[2] Ibid., p. 916.
[3] Изданието на български е със заглавие: Camera lucida. Записка за фотографията. С., Агата-А, 2001 – бел. прев.
[4] Jeacques Derrida. Les morts de Roland Barthes. Poethique, N 47, septembre 1981, pp. 272-292.
[5] Ibid., pp. 290-291.
