Двуезична монография за българския театрален двадесети век на Институт за изследване на изкуствата
Излезе от печат двуезичната монография на Йоана Спасова-Дикова „Българският театрален двадесети век“ / Bulgarian Theatrical Twentieth Century, Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2025. Трудът е посветен на театралното изкуство в България през ХХ век. Изследването има за цел открояването на значими интелектуални и артистични процеси, наблюдавани в областта на сценичните изкуства, свързани с професионализацията и модернизацията на българската култура през XX век и тяхното място в контекста на гъвкавите, динамични културни измерения на съвременна Европа. Представеният културно-исторически наратив не претендира за завършеност и изчерпателност. Той не настоява за монументалност или каноничност. Той е отворен и подлежи на промяна и допълване с нови факти, теми, интерпретации. В него обаче е търсена единна смислова цялост, която създава представителна картина, свързана с някои емблематични, неоспорими художествени ценности, но и с по-малко познати (позабравени или пък неглижирани събития и личности); картина, в която се сблъскват и примиряват традиция и модерност.
Основните теми в хронологичен порядък обхващат процесите на институционализация и модернизация на театъра в България през първата половина на ХХ век. Проследени са преходът от самодейност към професионален театър, институционализирането на театралната дейност през първите две десетилетия на ХХ век. Специални акценти са поставени върху дейността на първите жени актриси в българския театър и театъра за деца. Изследват се модернизационните процеси в българския театър между двете световни войни. Във фокуса на внимание попада развитието на българския театър след 1944 г. в периода на студената война. Изграждането на социалистическия театрален канон и идеологизирането и профанизирането на системата на Станиславски са в центъра на изследване на театъра през периода на социализма, когато на сцената се налагат задължителните образи на вожда, на „народните маси“ и на „народната младеж“. Следващ етап от развитието на театъра е свързан с откриването на нови театрални хоризонти след 1956 г. Специален акцент е поставен върху създадения по това време „Сатиричен театър“, като отдушник на социални напрежения. Обърнато е внимание и на театралните търсения с „вятъра на промяната“ след 1985 г. Театърът на прехода след 1989 г. е един от фокусите на изследване, когато се поемат нови театрални посоки, свързани с така наречената „тиха революция“, с опити за реформи в театъра, изгражда се нов модел на репертоарен театър и се появяват нови алтернативни театрални формации. Накратко е засегнат и проблемът за театралното образование и създаването на алтернативни театрални школи през 90-те години на ХХ век.
Богато илюстрираното издание разполага с обширна библиография и включва именни показалци на личности, театрални формации и постановки. То е предназначено както за специалисти, така и за по-широк кръг читатли, които се интересуват от българската театрална култура на ХХ век.
