Актьорското изкуство в България от средата на 50-те до края на 60-те години на ХХ век
Автор проф. д-р Йоана Спасова-Дикова от сектор Театър
Към проблемнотематичен модул Българското културно наследство в европейски и световен контекст
Работата по проекта е спряна до 16.11.2024 г. във връзка с решение на НС, п. 10, т. 16/30.10.2020 г.
Работата по проекта е спряна във връзка с чл.25 (20) от Правилника за дейността на ИИИзк за 4 г., от 09.11.2022 до 09.11.2026 г.
Една от задачите на проекта е изследването на изкуството на актьора от епохата на социализма от съвременна гледна точка, очертавайки основните процеси, проблеми, тенденции. В случая стремежът е да бъдат разгледани естетическите, психологическите, социо-културните и политическите аспекти на динамиката на взаимодействието на актьора-творец със социума, които определят етапите в развитието на актьорското изкуство у нас, специфичните методи на работа, подхода към ролята, работата с режисьора, публичното възприятие на образите, формирането на актьорския имидж, новаторството и пр. в контекста на цялостното театрално и културно развитие в Европа и в сложната политическа и социо-културна ситуация в България от периода на 50-те и 60-те години на ХХ век.
Важен фактор за развитието на българския театър и актьорското изкуство през този период е създаването на мрежа от нови театри в столицата, алтернативни на Народния театър. В София, основаният още през 1945 Театър за младежта, както и Театър на народната армия, създаден 1950, набират скорост. От изключително значение за развитието на българския театър и на актьорското изкуство е появата на Сатиричния театър през 1957, както и на Театър „199“ през 1965, където се изявяват актьори от различни театри, Театъра на поезията и естрадата през 1966 (просъществувал само една година), Театър „София“ през 1966, Театър „Сълза и смях“ през 1967 и др. Размразяването в българския театър до голяма степен е свързано с постановките в тези театри, както и в някои други извънстолични формации в Бургас, Варна, Димитровград, Добрич, Пазарджик, Пловдив, Русе, Сливен, Хасково и др., където още от средата на 50-те години започват да се събират „единомишленици“. В тези нови театрални пространства става възможно да се експериментират нови театрални форми и актьорски техники.
Главна цел на разработката е да бъде проведено систематично изследване и да бъде проучен един съществен аспект в развитието на актьорското изкуство у нас след Втората световна война, в рамките на колективния проект на сектор “Театър” – Институт за изследване на изкуствата, БАН по написването на пети том от историята на българския театър от втората половина на ХХ век, проблемно-тематичен модул „Изкуство и власт. Изкуството на социализма”.
Актуалността на изследването би следвало да се търси в необходимостта от преосмисляне от съвременна гледна точка на натрупаните с годините представи, стереотипи, клишета за развитието на актьорското изкуство у нас в периода на социализма на базата на проучването и анализирането както на съществуващия масив от текстове като монографии, мемоари, дневници, архивни документи, стенограми от научни съвети, студии, очерци, портрети, рецензии и статии в периодичния печат, интервюта и пр., така и на наличните иконографски и аудио-визуални свидетелства с оглед пренаписването на историята на актьорското изкуство в България от периода на социализма.