Актьорът в българския театър на границата между 40-те и 50-те години: идеологически и педагогически проекции

Автор гл. ас. д-р Петър Денчев от сектор Театър

Към проблемнотематичен модул Изкуството през периода на социализма

Бъдещото изследване на това на пръв поглед оформено изследователско поле предполага фокусирането върху нов поглед на взаимовръзките между идеологическото и педагогическото влияние върху актьорското присъствие и перспективите, които тяхното осветляване ще разкрие. Съвсем спокойно могат да бъдат оформени проблематичните звена за това как се адаптира актьорското обучение в България съм системата на Станиславски след 1944 г., как се гледа от рецептивна гледна точка на тези процеси, т.е. каква е тяхната успеваемост спрямо критическата рецепция, но и спрямо възприятията на професионалната общност. Като научна новост тук биха могли да се откроят няколко ядра, които разгръщат едновременно практически, теоретични, но и исторически проблеми.
На територията на актьорското обучение и на естетическото присъствие в театралния спектакъл се разгръщат не само идеологическите възгледи на новата власт след 1944 г., която подчинява театралната институция и мрежа за своите партийно-пропагандни необходимости, но и педагогическите претенции за осъвременяването на професионалното обучение, а заедно с това и неговото ефективно направляване в активния театрален живот, както и опита да бъдат стандартизирани критериите за професионализация. Един поглед, от тази специфична перспектива, би осветлил и разбирането как актьорското присъствие в театралния спектакъл от този период присъства в критическото писане, което именно тогава често пъти подлежи на идеализации, тенденциозни апологии, но разгръща и тенденциозни апологии.
Целта на изследването е да бъдат очертани промените в разбирането на актьорското присъствие, какви са основните вектори на налагане на изискванията на социалистическия реализъм след узурпирането на творческите съюзи, след тенденциозно наложената свръхцентрализация и създаването на Висшето театрално училище в София. Разбира се, макар и тук споменато накрая, не на последно място ще бъде отделено внимание именно на създаването на Висшето театрално училище като важно място за “създаването” на новите актьори, но не трябва да се забравя, че заедно с това се създава, а с времето и се разгръща критическа инфраструктура, която трябва да обслужва театралните процеси (например сп. “Театър”, 1946 г.).
В този смисъл така ще бъдат видени и идеологическите перспективи и педагогическите последствия в “новия театър”. За реализацията на изследването е планирано да бъдат привлечени разнородни източници на информация – критически отзиви, но и архивни единици от художествени съвети, както и фотографски архиви, доколкото те могат да бъдат в помощ на изследователския процес. Много важна част е разглеждането на публикуваната, а и вече съществуваща теоретична литература за театъра, която е била актуална към периода на изследването или се появява именно в този период (“Театър” Б. Дановски, 1945 г., “Системата на Станиславски и съветският театър” от Н. Абалкин, 1953 г., “Наследството на Станиславски и практиката на съветския театър” от същия автор, 1955 г. и др.).
Предвижда се изследването да бъде с обем до 150 страници в жанр монография. Изследването Актуалността на предложената тема е в пряка корелация с приоритетите на сектор “Театър” на ИИЗК – БАН и практическата насоченост на тези приоритети към изследването на историята на българския театър в нейните отделни сегменти и структурирането на процесите в периодите на новата му история.