Актьорът в българския театър – идеологически, педагогически и естетически проекции (1956 – 1989)
Автор гл. ас. д-р Петър Денчев от сектор Театър
Към проблемнотематичен модул Изкуството през периода на социализма
Заглавието и темата на този изследователски проект са логично продължение на предишния ми, първи, планов проект – "Актьорът в българския театър през 40-те и 50-те години: идеологически и педагогически въздействия", който разглеждаше въпросите свързани с актьорската педагогика и идеологическите влияния в българския театър в границите на установяването на новия политически режим в България до 1956 година. Продължаването на опита концептуално да се обхване актьорското присъствие в българския театър през този целия период до 1989 е свързано с амбицията да се погледне на този период през призмата на развиващата се педагогика, която обновява своите подходи след периода на десталинизацията и прави опити за излизане от рамките на догматичното разбиране на актьорското присъствие.
Настоящето изследване има за цел не само да разшири историческата времева рамка, но и да разгледа процесите, започнали след "десталинизацията" и тяхното влияние върху актьорското майсторство в театралното изкуство на България през призмата на по-широки движения и тенденции, които оформят нагласите към специфичните естетики/присъствия. Новият проект наследява някои от основните теми от предишния, които се явяват новаторски в научен план и ги развива в исторически и концептуален. Такива са: отсъствието на устойчива академична традиция в актьорското майсторство, синтеза на естетическото и идеологическото и силната идеологизация на педагогическите подходи в контекста на новите политически реалности в страната през този период; за да очертае процесите на напълния разрив между естетиката и идеологията в периода след 1956 година. През периода след средата на 50-те единствената възможно система за обучение – тази на реалистичния театър под формата на присъствието на К. С. Станиславски се подлага на преосмисляне след първите тежки следвоенни години, а в българската практика макар и спорадично се виждат и други влияния – като клоунадата, Брехтовия театър и други подобни.
Целта на изследването е да анализира промените в актьорската естетика след 1956 година, които са резултат от новите педагогически подходи и разширяването на идеологическите граници (т.нар социализъм с разширени граници, който появява след средата на 60-те години), които допускат външни влияния и нови театрални тенденции, различни от социалистическия реализъм. За осъществяването на проекта ще бъдат използвани различни източници на информация – критически рецензии, архивни материали от художествени съвети и фотографски архиви, които ще подпомогнат изследователския процес. Предвижда се изследването да бъде публикувано като монография с обем до 170 страници. Актуалността на темата е в съответствие с приоритетите на сектор “Театър” на ИИЗК – БАН и насочеността на тези приоритети към изследването на историята на българския театър чрез разглеждане на различни негови етапи и структури, както и на процесите в новата и най-новата му история, така и в по-глобален план изкуството по време на социализма в България.
