Сценография и нормативна естетика в годините 1948-1989. Спектакли емблеми на соцреализма
Автор гл. ас. д-р Албена Тагарева от сектор Театър
Към проблемнотематичен модул Изкуството през периода на социализма
В последните си два планови проекта „Нови сценографски подходи в българската театрална практика в периода 1956–1968“ и „Развитие на сценографската практика в българския театър в периода 1968–1989“ усилията ми бяха съсредоточени върху открояване на процесите и художествените практики, благодарение на които се развива и осъвременява визията на театралния спектакъл във времето на комунизма. Настоящият планов проект ще обхване и анализира конвенционалната, за времето си, сценографска практика и нейното значение и функционирането ѝ като част от комунистическата пропаганда.
В изследването ще бъдат проучени визуалният език на представленията, които утвърждават нормативната естетика, както и принципите, по които функционира сценографията, а заедно с това и художниците и тяхното професионално развитие. Анализът ще включи спектакли и техните сценографски решения както такива в Народния театър, които утвърждават нормативната естетика, така и представленията в театри като „Българска армия“, Младежки театър, театър „София“, а в по-късните години и специално подготвяните представления в Зала 1 в Народния дворец на културата, историческите възстановки, фестивала на историческата пиеса във Велико Търново и др. Такива представления, които се стремят да внушат на зрителите „исторически верен разказ“ се идентифицират още в края на 40-те и през 50-те години в Народния театър, в последствие започват да се поставят отново и историческите драми на Васил Друмев и Иван Вазов, в които отново наподобяването на действителността е единствения възможен ключ. През 70-те и 80-те години в театъра на Народната армия Асен Шопов и сценографите Ангел Ахрянов, Асен Митев, Стефан Савов и други изграждат пищни сценографии, които въпреки някои креативни и много различни в сравнение с предходните години решения, продължават да се възприемат като утвърждаващи зададената от партията посока.
Фокусът на изследването ще бъде именно върху тази ясно очертала се през 70-те и 80-те години, но имаща своите прояви и в предходните години тенденция, а именно стремежът към епично звучене на спектаклите и естественото им продължение в т.нар. исторически възстановки и знакови събития, чрез които Людмила Живкова и обкръжението ѝ налагат новата линия в културата, силно завиваща към национализма. Сценографите имат съществена роля за изграждането, стилизирането, разкрасяването и разпадането на исторически „верния“ образ на сцената. Интересно е да се проследи техният професионален път и творческо развитие и да се види до каква степен се различават с тези на техните колеги, които по различни причини избягват да работят в това поле.
Мащабните сценографски прояви от края на комунистическия период и театъра като зрелище вече се конкурират силно със същите „супер“ продукции в киното и телевизията. Въпреки това театърът не отстъпва в демонстрацията на благосъстоянието на режима, пищността и осигуряването на зрелище за зрителите дори и със значително по-скромните си средства по отношение на достоверност и реалистичност на картините.
Изследването ще стъпи върху архивните материали (снимки, статии, протоколи и др.) от театрите, интервюта със сценографи и режисьори, периодика и др.
Предлаганата тема е попътна на изследователската работа на сектор Театър и отговаря на поставените приоритети да изследва театралната практика във времето на комунизма в България, като се фокусира върху специфичен елемент от театралното представление, а именно сценографията.
Към проблемнотематичен модул
