Поява, проявления и съпротиви на документалния театър в НРБ

Автор гл. ас. д-р Милена Михайлова от сектор Театър

Към проблемнотематичен модул Изкуството през периода на социализма

 „Поява, проявления и съпротиви на документалния театър в  НРБ“ е темата на предлагания планов проект. Той е продължение на интереса ми към театъра на социализма, но в случая фокусът на внимание се насочва към документалния театър в социалистическа България. Целта е вглеждане в контекста на този все още неизследван цялостно период в театралната ни история, като ще се проследи и началото, „пътищата“ на документалното в световен мащаб. Документалната драма/театър, базирани върху документи, а подборът на фактите води и до извеждането на лична позиция. Тоест: документът се превръща в „оръжие“ на творците срещу догматичната власт и налаганата цензура, в шанс за пробуждане, размисъл, а не анонимно „потъване“ в тъмната театрална зала. Оттук и предлаганата тема е актуална – социалната ангажираност на творците/зрителите е жизненоважна, което важи и за периода на социализма в НРБ.
„Моята цел не е чисто изкуство, а промяна на обществото чрез разкриване на фактите“, пише германският театралния режисьор Ервин Пискатор в издадената си за първи път през 1929 г. книга „Политическият театър“. Според него е важно театърът да е средство за социална промяна, затова през 20-те години на XX век – във времето след жестоките събития на Първата световна война – създава т.нар. „Жив вестник“, възможност театърът да осмисля, отразява политическите събития в реално време, а не да разчита на художествено измислени пиеси. Традиционният театър е безсилен и пред ужасите на Холокоста, а в резултат на това Пискатор поставя „Следствието“ през 1965 г., с което провокира социалната критичност на зрителя, не позволява да се забрави миналото. В тази посока и авторът на пиесата Петер Вайс развива идеята си за театъра не като място за забавление, а като трибунал, основаващ се изцяло на  автентичен материал: протоколи, писма, статистики, интервюта, репортажи, снимки и др. Значим за търсенията на настоящия планов проект е и неговият манифест „14 тезиса за документалния театър“ (1968).
Важен въпрос е  и защо този жанр се появява у нас, как повлиява тоталитарната реалност? Властимащите? Творците? Публиката? Респективно интерес представляват и съпротивителните стремления на българските  творци, използващи документалността, което поражда възможности за творческо/драматургично живеене извън догматичността на соцреализма, шанс да се отразява, да се коментира, дори и на „езопов“ език, именно нашата действителност. Например догматичната театрална критика у нас порицава спектакъла на Леон Даниел „Съдебно дирене“ от Петер Вайс (1967, Театър на Народната армия). Oпределя този тип драматургия като „скептична“, защото „ужасяващата сила на факта в тази /…/ драматургия почти не намира допирни точки с активното и действено съзнание на социалистическия човек“. „Следствието“ на Вайс и постановката с горепосочения различен превод на заглавието на пиесата въздействат болезнено и истински, изградени  изцяло върху реалните стенограми от Франкфуртските процеси за Аушвиц – неслучайно „Следствието“ се смята за един от най-значимите документални спектакли на XX век. Неслучайно и режисьорът Леон Даниел решава да я постави, правейки не само представление срещу фашизма, но най-вече изправяйки се чрез него срещу жестоката тоталитарна система на всяко едно време. В работата си с актьорите/пространството също постига документална истинност, нетеатрално актьорско въздействие. По подобен начин и Георги Марков пише първоначално поръчаната му „отгоре“ пиеса „Комунисти“ (1969), като поставената задача е да изобрази „масовия комунистически героизъм“, но драматургът отказва да създаде това изкуствено „възхваляване“ и пише истинска документална драма, разкриваща „неудобната истина“ за властимащите. Затова и не я одобряват
В съветската драматургия се наблюдава интерес към документалния жанр през 70-те години, което въздейства и на българските творци. Михаил Шатров, бащата на съветския документален театър, e известен с пиесите си, посветени на Ленин и Руската революция. Авторът обаче използва автентични стенограми за изграждане на сюжетите си, като така се отчуждава от плакатната пропаганда. Сред значимите му пиеси е „Сини коне на червена трева“ (1979), поставена в същата години и у нас от режисьора Слави Шкаров в Русенския театър. През втората половина на 70-те и първата половина на 80-те се появяват много документални пиеси у нас. Поръчват се пиеси за исторически  фигури, за съдебни процеси и т.н. Отличава се обаче пиесата „Олимпий или Реквием за приятели“, създадена по лична инициатива на Пелин Пелинов. За написването ѝ той използва истински факти и документи, а в основата е конфликтът между Стефан Стамболов и майор Коста Паница, и заговорът на Паница срещу Стамболов и т.н. Спектакъл по пиесата е реализиран през 1984–1985 г. в Пазарджишкия театър (реж. Здравко Митков). Значима е и документалната пиеса „Делото Опенхаймер" на германския драматург Хайнар Кипхард (1964), поставена в НРБ през 1987 г. като телевизионна постановка (реж. Андрей Аврамов), въздействаща именно и заради алюзиите с тогавашния режим у нас.
Документалната драма/театър, според „Речник на театъра“ на Патрис Павис, се обявява срещу манипулиране на фактите, което иначе е главна характеристика на комунистическата реалност в НРБ. В името на истинността се обявява и този планов проект.
 
Работната програма и етапи на изследването включват: І етап – 7 месеца: събиране на емпиричен материал – четене, подбор, снимане/сканиране; ІІ етап – 6 месеца: проучване на събрания материал и изготвяне на хипотези; ІІІ етап – 11 месеца: разработване и написване на изследването. Необходим срок за провеждане на проекта – 2 години. Материално-техническо обезпечаване: такси за библиотеки –  Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, Столична библиотека, библиотека на САБ, ЦДА и др., снимане на материали, принтиране, подвързване.
Постигнатите в изследването резултати ще бъдат популяризирани чрез статии в специализирани театрални издания.