Химнотворческата традиция в Българската Божия църква (30-те – 90-те години на XX в.)

Автор доц. д-р Михаил Луканов от сектор Музика

Към ПРОБЛЕМНОТЕМАТИЧЕН МОДУЛ ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, ИЗКУСТВО, ИДЕНТИЧНОСТ
Срок 30.06.2026 г.

Българската Божия църква е особено самобитно явление в контекста на евангелското движение у нас. Обособила се след 1928 г., тя скъсва рязко с останалите протестантски общности, отказвайки се от всякаква администрация, официална регистрация и регулация на дейностите си, поддържане на църковен архив и т.н. През следващите десетилетия това рефлектира дълбоко върху музикалните й практики – богослужебните песни, преведени, издадени и изпълнявани от другите протестанти, са изоставени и на тяхно място израства коренно различно и изцяло устно химнотворчество, осмисляно от своите носители като „боговнушено“ и „народностно“ – поне според описания на съвременници Българската Божия църква е „уникално, местно, българско духовно движение“[1]. Някои от музикалните характеристики на общността включват: едногласно пеене в унисон без съпровод; отсъствие на музикални инструменти в богослужебното пеене; отказ от фиксиране на мелодиите чрез нотен запис  – песните се изпяват от онзи, на когото са били „открити“ и се заучават по слух. В момента се съхраняват стихове (ръкописни или печатни) на песни, но нотни или звукови записи липсват – мелодиите се възпроизвеждат устно от по-възрастни членове на общността. В края на 80-те години музикалният й профил се променя осезаемо. С либерализацията на политическия климат след Промените и появата на нови поколения, навлизат нови, типични за останалите евангелисти, влияния, („модерен“ песенен „репертоар“, електронни инструменти и т.н.), които заличават по-ранното песенно творчество на Божията църква – само в рамките на десетилетие тя прави завой към западнопопулярния „мейнстрийм“, който променя музикалния й облик до неузнаваемост.
            Целта на предлаганото изследване е да опише, анализира и обобщи музикалните прояви в Българската Божия църква, както и да очертае начина, по който те ситуират „образа“ й в контекста на българския евангелизъм и, погледнато по-широко, в музикалната култура у нас.
По-конкретните задачи включват: 1) Събиране, нотиране и описание на устното музикално творчество на общността до края на 80-те години; 2) Провеждане на теренни[2] интервюта с респонденти в качеството им на носители на традицията; 3) Проследяване и анализ на социокултурния натиск от фактори, които след Промените „изтриват“ песенното своеобразие от предишните десетилетия, заменяйки „българското“, „народностното“ и „самобитното“ с глобализираните модели на музикално-популярното. Това изисква и съответно „разширяване“ на изследователската оптика в посока на по-новите и динамични музикални явления в контекста на българския евангелизъм в хода на 90-те години. Така заложени, задачите предпоставят един приложен дял (събиране и нотиране на устно химнотворчество и текстови транскрипции на провеждани разговори), както и теоретична част с анализи и системни обобщения на базата на събрания емпиричен материал.
Очакването за новост се дължи на това, че музиката в Българската Божия църква не е била предмет на самостоятелно проучване – нейното химнотворчество, в една значителна част, е изцяло устно, незаписано и непроучено. Считам, че описанието и съхранението му в писмена форма биха били навременни, не на последно място с оглед на обстоятелството, че броят на неговите носители намалява с годините[3]. Към настоящия момент липсва изследване по предлаганата тема – конфесионалните характеристики на общността са обговорени в книгата „Проблеми на евангелизма“ на Павел Игнатов, но без  цялостни музикални описания и обобщения на базата на широк масив от конкретни образци.
Предстоящият труд залага на интердисциплинарни подходи в полето на сакралната музика, както и на популярната култура. В този смисъл, ще бъде продуктивно ползването на концептуален апарат, изкристализирал в трудове на български и чуждестранни теоретици. Предстоящите интервюта с респонденти, записи на разговори и дешифрации на мелодии предпоставят известна близост с етномузикологичните методи на теренно изследване[4]. Поради комплексния си характер изследването има контактни точки с християнската теология, културологията. социологията, литературната критика, общата теория на музиката и др.
Музикознанието днес все повече се фокусира върху социокултурните измерения на музикалните явления, поради което считам, че заложените приоритети на предлагания труд се вписват в научните интереси на ИГ „Музикална култура и информация” и на сектор „Музика” към ИИИзк. Очакваният резултат е монографично изследване с историко-теоретичен профил и придружаваща приложна част с транскрипции на проведени интервюта и нотирани песни. Проектът не изисква допълнително финансиране. Срок за изпълнение: три години (2023 – 2026).
 
Литература:
Библия, сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. С., Св. Синод на Българската църква, 1991.
Български тълковен речник. С., Издателство на Българската академия на науките, 1993.
Василев, Васил. История на евангелските песни. София, 2014.
Гайтанджиев, Генчо. За рокмузиката и за авангардните й течения. – В: Съвременни проблеми на масовото музикално възпитание, св. IV. София, ЦИУУРК, 1987.
Гайтанджиев, Генчо. Популярната музика – про? контра? С., Народна просвета, 1990.
Димов, Венцислав. Етнопопбумът. С., Българско музикознание. Изследвания, 2001.
Димов, Венцислав. За чалгата с омерзение и обич. – В: Новите млади и новите медии. С., Институт „Отворено общество”, 2009, 108-125.
Дукан, Лилиан. В Божията тоналност. С., изд. ЕЛ УАЙ, 2016.
Игнатов, Павел. Проблеми на евангелизма. С., Издателска къща ЛИК, 2006.
Леви, Клер. Етноджазът: локални проекции в глобалното село. София, Институт за изукствознание – БАН, 2007.
Леви, Клер. Диалогичната музика: блусът, популярната култура и митовете на модерността. София: Институт за изкуствознание – БАН, 2005.
Музикален терминологичен речник. С., изд. „Музика“, 1979.
Пеев, Вениамин. Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, Абагар, 2014.
Пейчева, Лозанка. Душата плаче – песен излиза. София, ТерАрт, 1999.
Попър, Карл. Автобиография на един интелектуалец. Безкрайното търсене. С., ИК Златорог, 1998.
Рупчев, Йордан. Изборът на Рупи. С., ИГ, „Селена“, 1998.
Стателова, Розмари. Седемте гряха на чалгата. С., Просвета, 2003.
Ханслик, Едуард. За музикално красивото. С., 1998.
Япова, Кристина. Църковност и музикално мислене: с примери от творчеството на Добри Христов. С., Институт за изкуствознание, 2006.
Япова, Кристина. Звук и етос: вариации върху тема от Боеций.С, ИИИзк, 2011.
 
***
 
Fabbri, Franco. Browsing Music Spaces. Categories and the Musical Mind, 1999 [tagg.org/xpdfs/ffabbri990717.pdf]
Hawkins, Stan. Settling the Pop Score: Pop texts and identity politics. Burlington: Ashgate, 2002.
Horner, Bruce and Thomas Swiss. Key Terms in Popular Music and Culture. Blackwell Publishers, Malden, Massachusetts, 1999.
Negus, Keith. Popular Music in Theory: An Introduction. Hanover and London: Wesleyan University Press, 1996.
Middleton, Richard. Studying Popular Music. Buckingham: Open University Press, 1990.
Middleton, Richard. In Search of the Popular Music Text. – Бълг. музикознание 1/2007,  3-19.
Tagg, Philip. High and Low, Cool and Uncool: aesthetic and historical falsifications about music in Europe. – Бълг. музикознание 2/2001, 9-18.
Tagg, Philip. Analysing Popular Music: Theory, Method and Practice. – Popular Music 2, Cambridge University Press, 1982, p. 37-65
Tagg, Philip. Introductory Notes to the Semiotics of Music. – Version 3, Liverpool/Brisbane, 1999 [tagg.org/xpdfs/semiotug.pdf]
The New Grove Dictionary of Music and Musicians.